Витоша е скрита лимонка:)

Какво може да предложи един неприветлив студен и мъглив есенен ден в планината? Ако тръгнете с мен, може би ще разберете какво може да предложи Витошa Smile

Станах не особено рано, някъде към 7ч., без аларма, все още колебаейки се дали да тръгна или не, прогнозата беше за облачен ден. Мислех си облачен, облачен, но сигурно все ще пробие слънцето, няма цял ден да е схлупено.Всъщност поради здравословни проблеми се бях събудила много по-рано, нощта още беше във владение, така че се шмугнах обратно в топлото легло и реших , че колкото и да не мога да заспя отново, в леглото е по-уютно и там ще дочакам утрото. Утрото дойде тихичко на пръсти и аз се плъзнах в сънения апартамент да правя кафе и да пускам пералня,да приготвям раницата, все пак пиенето на кафе при мен включва многобройни съпътстващи дейности Laughing

Днес ще я караме по-здравословно и закусих с банан, взех плодове в раницата, сурови ядки и една вафла – ако много приритам за сладко.
Реших, че поради ремонта на алеите ще тръгна от Бояна. За съжаление и в Бояна правеха ремонт на улиците, което малко ме притесни и без това се чудя всеки път накъде аджеба да хвана та да изляза на Боянската църква и края на селото.Разбира се следвам табелите, но имам гадното чувство, че така твърде много се обикаля, а същевременно разни преки улички ми изглеждат твърде стръмни за моята колица. Зимата са като готови писти за ски слалом.Не знам как се оправят там хората, които са с коли.
И така паркирах на последната улица до гората, за мой късмет имаше място този път. Обух си туристическите обувки и тръгнах, за протокола си погледнах телефона – 08.56ч. Тръгнах към Боянското езеро, скоро не бях минавала край него, мислех да се забия към водопада, но беше твърде мъгливо и влажно, а района около водопада е много усоен и с тази призрачна мъгла щеше да ме е страх.
Всичко си беше наред – езерото си беше там, все така спокойно, дърветата все така се оглеждаха в него, само малко им се беше жлътнала зелената премяна, жабите се бяха покрили.

Мернах един мъж и после отново сама си продължих към Драгалевски манастир. Минах транзит край него. Изкарах си картата и взех да сравнявам какви пътеки има на терена и какво на картата, но бързо се отказах. Пътеки да искаш в този район...От парка са сложили стълбове с червено на част от пътеката за Бай Кръстьо, след Драгалевския манастир, тя се пресича от пътя, значи след пътя има такива стълбове.Честно казано не им се зарадвах...смятам ги за излишни, но някой с тях е оправдал доста пари...

На Бай Кръстьо имаше двама мъже, които се мотаха около пристройката, може би работеха там.Нямаше никакви туристи, опааа забравих, че е петък, толкова рядко ми се случва да съм на Витоша през седмицата. Времето не се подобряваше.Поех към Комините, не знам защо зимата много ми хареса тази пътека.Сега ми се видя изровена и изронена.Сетих се, че може да не мога да пресека реката, предния път се правех на акробат по някакви камъни по-надолу. За мой късмет се минаваше.Чух подвиквания от скалите, явно катерачите си имат много екзотични сигнали.Не можах да ги видя, губеха се в мъглата. Продължих по пътеката и същевременно се оглеждах дали няма утъпкана вляво някоя пътечка към х.Преспа. Бавно се изкачвах, оглеждах, но уви. На едно място от парка са направили информационна табела с част от маршрутите за катерене, поразчистили са място, до една каменна стена, вляво от пътеката, оформило се е нещо като място за пикник, имаше огнище, замотах се там.Исках да огледам дали няма пътека за х.Преспа, понеже от това място имаше някакви утъпкани пътечки уж, но на никъде не водеха. Отказах се.

И се върнах на пътеката, която да ме изведе над Комините.Тя доста ме измори, запомнила съм, че е по-къса. Стигнах до започнатия и изоставен заслон с чешма, тя едвам капеше, но имаше водичка. Мястото много ми харесва, дори и в неприветлив ден изглежда хубаво и някак подредено.Мисля си за този човек, който е започнал да го гради, ако бяха го оставили да го направи – колко красив и уютен заслон би се получил. Не знам дали всичко той е направил, но аз така си мисля. И на други места има табели за Натура 2000, но около тях не е така кокетно, а тук е.
Продължих още малко напред и стигнах пътеката Голи връх –Ушите, огледах се за конете, видях ги доста по-надолу. Тръгнах към Голи връх. Духаше си умерено и разпиляваше насам натам облаци или мъгла на вълма. Конете си стояха кротко край пътеката, нещо ми се видяха омърлушени. Може да не им влияе добре есента. И на Рила предната седмица конете, които срещнах бяха така.
Малко преди отбивката за х.Преспа или май беше след...срещнах една девойка – лъчезарна и усмихната, но беше в обратна посока, даже слънцето се захласна по нейната усмивка и то надникна да я огледа. Аз пък, понеже беше доста равно, малко ускорих ход, че взе да ми става студено.Вече ми се пиеше кафе и се чудех на Голи връх или на Алеко да си направя кафе-пауза. Вятърът доста студено пощипваше ръцете ми, съжалих че не си взех ръкавиците и затова наврях юмруци в джобовете. Минах по новия мост между Голи връх и Алеко. Добре са го направили, а защо не правят всички мостове и скари така – вместо глупави стълбчета за указване на пътеката...
На Алеко беше пусто - аз бях единствения външен човек. Изпих си кафето, поогледах картата – чудех се накъде всъщност да се забия, беше твърде рано - 13.10ч. Такааа, ще отида на Черни връх, може пък да успея да си видя Рилата, а после ремонт-не ремонт към Кумата и през Бор към Бояна. И тръгнах по серпентинките без бързане – имах много време докато се стъмни – блажени верующите (това по-късно обаче го вденах). На мен от кафето, а може би от суровите бадеми, ми дойде силата и много ми спореше крачката.

В последните метри преди Черни връх след една къщичка, като погледнах към „бялата топка“ вляво, като ми се отвори една гледка към Рила....като коза си припнах нагоре да отида на по-хубаво място да си я огледам тази хубавица. Снимах си я за кой ли път. Неземно хубава е, сега както е заснежена и с тези облаци под нея, над нея – божествена просто. С двама аджамии от Перник обсъдихем маршрута им за връщане с колела към Владая, не им се щеше пак през Кумата да минават, нещо ги озорил терена, не знам дали ще им хареса през Ушите, че оттам ги упътих, но щом не ме сърбя задника – не са ме псували Laughing

Понеже слънчо реши да си покаже все пак лицето, но и вятърко реши да се прави на кой е по-по-най и аз тотално издухана и заслепена – и от Рилската красота и от красивите облаци, с едно доста бързо темпо започнах да слизам към Кумата, за да се сгрея, изкарах арсенала си от дрехи и без много размотаване започнах да слизам. Беше вече 15.00ч. а аз все още се чудех дали да не слеза през Планинец и после по Раковец и оттам до Бояна или все пак през Бор.

Малко са ремонтирали заслона до изоставената барака на БЧК. Слизайки към Кумата след моста видях, че и там се прави алеята. А на самата хижа ме изуми огромния брой чинове с пейки – става за сватба на открито. Но прав е човека – сега като оправят алеята повече народ ще идва при него. Аз питах работниците дали ремонтират алеята към Бор – те казаха, че не работят там и хванах пътя към нея. Като минавах покрай хотел Боерица една котка ме впечатли с подскоците си, завъртя се около мен и после все едно имаше пружина с такива шантави подскоци се закатери на дънери и камъни, извиках я и тя дойде, погалих я – мърка като тракторче, сладурана, но слабичка милата и реших да я нахраня.Извиках я с мен до следващата хижа – Борова ...нещо си, но там имаха само боб чорба и шкембе чорба, кюфтета утре.Нищо като за котка. Маца обаче вече беше влязла в кухнята...Имаше двама майстори, които здраво се ухилиха като чуха за какво ми трябва кюфтето и мисля, че маца ще бъде нахранена по-късно от тях.
Слизането продължи без особени премеждия покрай Средец - малко се помотах да гледам сградата – много ми харесва, но е ужасно западнала. Друга с такава архитектура на Витоша няма. Трябва да си намеря повече инфо за нея.
Изненадата дойде малко преди пътеката за Бояна да пресече далекопровода. Аз на пътеката , а тя долу по склона, имаше може би 70 м. - сърна – с такава нежна муцунка стои и ме гледа, изкарах фотоапарат да я снимам – тя си стои и само ме гледа, а аз ѝ говоря - тя не мърда.Такава нежност и изящество, такъв финес – позира ми 10 мин. и избяга в посока надолу, т.е. към Бояна. Никакви снимки не се получиха – смених много режими и настройки, не стана ни една.
С радостно чувство от срещата слязох до Бояна съвсем навреме преди да се стъмни – 19.00ч.

Днешният мъглив и ветровит есенен ден предложи доста сгряващи моменти, заради които си струваше човек да излезе от града и да повърви в мъглата, която не желае да си отиде, да го бута насам натам вятърко, но да му открие гледката към Рила и на свечеряване да го срещне с топлината и нежността в лицето на една сърничка.

_________________
Всичко е възможно.

Готин разказ подтикваш хората обичащи планината да я посетят отново и отново.