ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: Джарперит, Бошит, Шкелзен, Радешес, Очняк
Иди на страница 1, 2  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: Джарперит, Бошит, Шкелзен, Радешес, Очняк
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Проклетия: Джарперит, Бошит, Шкелзен, Радешес, Очняк Отговорете с цитат
"Живея мига сякаш е цял живот,
живея живота си сякаш е миг.
Слънцето пада зад върховете."


Люлцим Льогу


Осем дни и осем нощи и половина. Пет върха. Четири в Албания. Един в Черна гора. 6850 метра денивелация. Напред и нагоре. После още толкова обратно. В Проклетия.
Един град – Шкодра. Една крепост – венецианската. Една катедрала – францисканската. Една джамия – Оловната. Един мост – турският. На река Кир, носеща стопения сняг на Проклетия. Изкъпах се в него. Прераждах се в нея. В Проклетия. В моята Проклетия.
Едно езеро – Шкодренското – най-голямото на Балканите. После и Плавското – най-голямото ледниково на Балканите. Преди това безкрайният, виещ се като анаконда язовир по река Дрин. Един кървящ картер – този на вярната Корсичка по дългия, буквално натрошен път през Келменд. Оставящ следите ни от това пътешествие. В Проклетия. В нашата Проклетия.
Една хижа – „Бранко Котлаич” – станала наш пристан и дом в долината Гърбая. Без пари, на юнашко доверие, за една честна дума. Оправдахме го, удържахме я. Хвърлих ключовете й на тезгяха в кафене „Каранфил”, когато всичко вече беше свършило. Казах единствено „Очняк”. Кръчмарят ги взе със широка усмивка, докато хвърляше заровете на таблата, и каза само едно „Евала”. Като стар приятел, като нова покана. Ще се върнем. За старите ключове и нови върхове. В Проклетия. В проклетата Проклетия.


Просто Проклетия. Ранното утро на 1 май 2015 г. Старите овощни градини над Драгоби и масивът на Мая Колата над тях.

Накрая за хората. За тях преди всичко. Не за мишките. Един другар – Ники. Верен, мълчалив, всеотдаен, спестовен. Не лъже. Без него нямаше да е същото. Не лъжа. Една закъсняла с цяла година среща – на мегдана в Байрам Цури, с донесените броеве на „Литературен вестник” и отпечатаните в тях още тогава негови стихове-хайку. С учителя-поет Люлцим Льогу. Още една среща – внезапна, случайна, нужна, сърдечна посред нощ на чаршията в Гусинье. Със Сърджан Павичевич. И още една – станала погрешка, оставаща за цял живот. С обикновеното семейство Колточи в село Мюеян под Шкелзен. Посрещнаха ни така, както ни и изпратиха – с албанско гостоприемство, с ръчно свити цигари, с по едно малко турско кафе и двойно по-голяма албанска ракия. Без право на отказ. Дори рано сутрин. Даже не заключих вярната Корсичка, оставяйки я пред къщата им. В Проклетия. И накрая още една среща – обичайната, на пътя, в храстите, за двадесет сребърника. Колкото за един подкуп на черногорските катаджии преди Андриевица. Халал да са им! Дори тя не помрачи нашето пътешествие. В Проклетия.


Хората на Проклетия – Malsoret. Зад тях отляво надясно Чет Харушес, Сали Исмет Бручай и Мая Грюк е Хапт. Под тях долината Валбона. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d' Albania”, 1940 г.

Зимният Пирин направи от мен планинар. Проклетия продължава да прави от мене човек. Добър или лош. С годините върховете й поникнаха по гънките на мозъка ми. Тях майката на детето ни нарича „пирони в главата ми”. На това аз мога да отговоря само едно: „На планина-игленик върховете й няма как да са други”. И да добавя само още едно – от тия точно 20 изкачени в Проклетия върха не извадих нито един ръждив пирон.
Сря Юни 17, 2015 11:35 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Мая Джарперит (Змийският връх) Отговорете с цитат
Наближаваше полунощ на 30 април срещу 1 май.
Спрях вярната Корсичка пред панелния блок на Ники. Набързо подредихме багажа, заредихме бензин и потеглихме през заспалата София към Албания. Първоначално смятахме да пътуваме рано сутринта – както винаги досега. Но постепенно в главата ми се оформи по-добър план – да караме на смени през нощта, за да сме криво-ляво съзнателни и подвижни на разсъмване, пък да щурмуваме първия връх. Ако е рекъл Господ, успешно. Организацията по пътуването беше банална, отработена, ясна, без излишества думи. Същата като миналата година за Проклетия, същата като миналата година за Алпите, същата като по-миналата година за Алпите... Дългите часове и дни за проучване на карти, снимки и книги, за изчисляване на времена, за предугаждане на релеф и лавини, за налучкване на верния път, за подготовка на алтернативни маршрути и върхове – всичко това беше приключило, отлетяло. Идваше пътят, идваше планината, идваше моментът на истината, на щастието, на волната свобода. Идваше Проклетия.


Просто Проклетия. В дъното Мая Хекураве, пред него острия връх на Мая Печмарес, после надясно Мая Чет Харушес и Мая Грюк е Хапт. Снимка: акад. Бранимир Гушич

Съотношението между мен и Ники се оставаше неизменно: той е по-подготвен физически, аз – теоретически, той е по-сигурен на скала, аз – на сняг, той има повече мотивация, аз – повече опит. Разпределението на отговорностите също оставаше неизменно – същата палатка, същото въже, същият инвентар, същата вярна Корсичка.
Но стана така, че увлечени в прости приказки и двамата почти не спахме през цялата нощ, заслушани в безобразно добрия последен албум на Bryan Ferry. Не познавам друг музикант, който с такъв чар и небрежност да създава декаданс... Аз карах от София до Валбона с изключение на половин час, а Ники геройски будуваше, за да не заспя зад волана. Транзит минахме Македония. На граничния пункт с Косово събудихме познатия ни стар, препушил албанец с прежълтели зъби и паднали почти на устата му очила, който да ни напише с хиляди правописни грешки Sigurimi-то за 30 евро. Нататък идваше познатият планински път през Шар планина към Призрен, по който е толкова хубаво да се кара, че чак си почиваш от натрупалата се вече умора. Как само го чакам този път всеки път, щом тръгна за Проклетия...


Първата ми среща с Мая Джарперит на 30 април 2013 г. вечерта.

Призрен ни посрещна все още спящ. Мъждукащите жълтеникави улични лампи хвърляха оскъдната си светлина по непреметените сокаци, из които първите занаятчии – хлебари, млекари и кафеджии – се кандилкаха сънени на път към свойте дюкани. Развидели се малко преди Джаковица. Спряхме за миг или цигара край моста на Бели Дрин. Край тоя мост, който сърбите взривяват през 1915 година, бягайки от българи и албанци, и който по-късно отново строят, когато Косово остава в техни ръце. Край тоя мост, от който всяка пролет албанците скачат в Бели Дрин, празнувайки днешната си свобода.


Бели Дрин сниман от моста. Зад него в средата Коритник. Снимка: Ники

В Джаковица първите кафенета и фурни вече работеха. Спряхме при млади, още деца албанци и за 1 евро купихме 2 самуна врял, изваден пред очите ни от пещта хляб, и 2 питки, които моментално излапахме още преди да стигнем Чаф Морина. Из пътя спирахме и снимахме. Нощта бавно се отдръпваше и от нейния сумрак изкачаха един след друг Коритник, Пастрик, Джеравица и най-накрая Шкелзен. Кой знаеше тогава, че ще стъпя отново на този вече изкачен връх, толкова красив отдалече и толкова монотонен за качване?


Шкелзен и дългото било към Мая Радешес наляво. Малко преди Чаф Морина.

На Чаф Морина албанският граничар ни посрещна с широка усмивка и на развален английски ни каза: „Welcome to Albania”. Знаехме го и без това. Набързо минахме през още сънения Байрам Цури и хванахме познатия път за Валбона. Целият вече е асфалтиран – от начало до край. И се чисти през зимата. В селцето Драгоби свихме вдясно на север по черния път за Черем. Има дървена табела. След 2 километра видяхме още по-черен път, отбиващ се отново надясно. Друга отбивка преди това няма. Беше точно 7.30 часа сутринта, когато паркирахме вярната Корсичка на разклона и стъпихме на проклетийска земя. Свежото, студено утро бързо изпари умората и безсънието, а чистото ясно небе вдигна погледа ни нагоре и вля в скованите ни тела толкова нужните ни сили да тръгнем. За половин час разделихме несправедливо общия инвентар и напълнихме раниците. Ники взе въжето и катерачните джаджи, аз – лопатата.


Една от първите гледки, щом стъпихме в Проклетия – Мая Тат. Сухият връх, под който според легендата има изворче. Връх-мечта.


И Мая Печмарес – един от най-трудните върхове в района. Пълен пущинак.

Бях избрал Мая Джарперит за наш първи връх, тъй като не е много висок – само 2213 метра, няма технически трудности, в подножието му има масивен катун, чиито покрив не се сваля през зимата и би станал за нощувка, времето за изкачването му не е голямо – 6-7 часа, денивелацията – също, около 1400-1500 метра. Но имаше и още нещо – Мая Джарперит е по средата на Валбона, където все още не бях ходил. Надявах се, че от върха ще видя долината от друг ъгъл, в друга перспектива, по друг начин.


Мая Джарперит. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

Точно в 8.00 часа поехме нагоре. Шляпахме бавно по черния път и зяпахме отсрещния непристъпен масив на Мая Печмарес. Малко по-малко ставаше топло, сърцето влизаше в ритъм, краката започваха да си спомнят познатите им движения. Пътят плавно виеше през буковата гора и водеше към някакви антени. Не очаквах нищо, просто вървях нагоре. Изведнъж, след няма и половин час пред очите ни се ширна друг, неочакван за Проклетия свят – маслено зелени, тучни поляни с подредени престарели овощни дръвчета, с порутени, някога обитавани каменни къщи. Идеше ми просто да спра, да извадя шалтето, чувала и да остана тук. Да дишам и да издишвам – нищо повече. Продължихме. Пътят също продължаваше – сякаш нямаше край.


Ники, поляните, пътят и планината.

Малко преди 10.00 часа излязохме на други, още по-големи, но не тъй уютни поляни. Тук някъде бяха антените и пътят свършваше. Оставихме го и тръгнахме да търсим нашия. Видяхме самотна, чучната на малко баирче къщичка и поехме към нея. Беше досущ като в приказките – стара, каменна, с дървен покрив и мъничко оградено дворче за стоката. Посрещна ни млад албанец – с широка усмивка и предложение за кафе. И отново изненада, отново нещо неочаквано за Проклетия – в къщата имаше ток и вода. Отсреща монолитно се издигаше Мая Хекураве целият в сняг, до него Мая Печмарес също девствено бял, между тях долината Мотинес. От другата й страна като зидана цитадела стоеше стената на Мая Джарперит.


Мая Тат вляво, Мая Колата вдясно и антените.


Цитаделата на Мая Джарперит. Пътеката минава вдясно от нея.


Къщичката от приказките. Зад нея могъщата снага на Мая Хекураве.

В този миг бях готов да дам всичко, за да изтръгна от себе си модерния човек с неговите глупави навици, жалки амбиции и ялови мераци за светско безсмъртие. Да доведа дъщеря си, ако поиска, и да заживеем тук просто и земно, сред блеенето на козите, насред планината, в мир със съвест и Бог. Уви – нямах нищо, което да дам, нищо, което да струва и половината на желаното. Напихме се с вода, а кафето отказахме, за да не губим време. Младият албанец ни упъти къде да хванем пътеката за върха и ние потеглихме.


Хората на Проклетия. Баща и дъщеря. Долината Шала. Отзад в облаците Проклетия. Снимка: Giuseppe Massani, 1940 г.

Отвъд къщичката се ширна голяма поляна, от която тръгваше рехава борова гора. На края й имаше дървена табела с надпис „Maja Gjarperit” и дори маркировка, дело на нашите приятели Алфред и Катрин. Пътеката беше конска, ясна, с много завои и мек наклон. За половин час излязохме на стари, разрушени кошари, после отново влязохме в гората – вече букова. Тук пътеката прехвърли нещо като ръб, промени посоката си и слезе надолу. След още половин час стигнахме маркиран с две дървени табели разклон. Тук маркировката свършваше, а пътеките се раздвояваха – едната тръгваше надолу към Stani Milloshit, а другата хоризонтално продължаваше в гората. Към върха, както се надявахме ние, поемайки по нея. Пътеката вървя още почти половин час хоризонтално из гората преди изведнъж рязко да тръгне нагоре.


Ники бримчи по пътеката нагоре.


Бастионите на Мая Джарперит.

Бяхме късметлии. Изложението беше южно, юго-източно и нямаше сняг, така че спокойно следвахме пътеката. Само тук-там някоя нестопила се пряспа в гората. При сняг би било абсолютно невъзможно да се уцели единственият кулоар, пробиващ цитаделата на Мая Джарперит и водещ към широкия циркус под върха. И тази част от пътеката беше конска, с много и сякаш безкрайни завои. Но тук теренът вече бе друг – сипеест, трошлив, проклетийски. Пътеката се стесни, а гората се разреди. Преспите сняг ставаха все по-големи и все повече, докато накрая земята изчезна. Стръмнината стана брутална – снегът винаги изправя грапавините на релефа и вдига градуса на наклона. Сложихме котките и извадихме пикелите. Снегът беше захар, затъвахме почти до коляно, но не спирахме. Почти не говорехме, всеки от нас двамата с Ники вървеше със свойто си темпо и настроение. Спирахме колкото да уточним с по две думи линията на изкачване из кулоара. Ставаше горещо, нетърпимо горещо, а краят не се виждаше.


Малко преди края на кулоара. Снимка: Ники

В 12.30 часа все пак излязохме от кулоара и пред нас се ширна необятния циркус под Мая Джарперит. Лопатата дрънчеше на раницата ми и аз тръгнах да търся масивната постройка на набелязания катун, за да му откопая вратата. Колко ли смешно съм изглеждал с тая лопата, след като на мястото, където според моите скромни изчисления трябваше да има цяла къща, намерих само сняг и нищо друго. Върнах се при Ники. Той само каза: „Да бяхме взели палатката” и с това се приключи. Загледахме се към Мая Джарперит или по-скоро към онова, което трябваше да е Мая Джарперит. Защото пред нас не стоеше отчетлив, остър, типичен за Проклетия връх, а огромен масив, чиято най-висока точка не виждахме. Извадих картата, на която беше нанесен маршрутът към върха на планинарското дружество „Пастрик” от Джаковица. Сравнихме терена, обсъдихме откъде да щурмуваме, оставихме раниците и тръгнахме.


Масивът на Мая Джарперит. Най-високата точка е точно по средата. Кулоарът е най-вляво.

Слязохме в циркуса и после запъплихме нагоре. Потиснат от детската си глупост с лопатата и притиснат от жестоката жега, заплетох крака след Ники, който уверено мачкаше снега отпред. Малко по-малко наклонът отново се вдигна, ние изоставихме широкото легло на циркуса и захапахме право нагоре. Бабуна след бабуна, праг след праг се изкачвахме с надеждата най-накрая да видим Мая Джарперит. Припознахме се няколко пъти. Накрая вече нямаше нищо по-високо от това, което беше в обхвата на погледа ни. Но това бяха три отделни коти, от които трябваше да си изберем една. И оттук тръгнаха облозите между мене и Ники, които щяха да се повторят на Мая Бошит и на Мая Радешес – къде е истинският връх.


Ники по склоновете на Мая Джарперит. По средата кулоарът.


И напред към върха, който още не се вижда.

В 13.40 часа стъпихме на върха. На един камък беше изчегъртано „Maja Gjarperit”. Стиснахме си ръцете с Ники – за кой ли път, за кой ли връх. Това беше. 1400 метра денивелация за 5.30 часа. Струваше си. Цялата долина Валбона лежеше в краката ни – толкова близо и толкова дълбоко под нас. И навсякъде върхове – някои вече изкачени, други – не, някои – непристъпни, други – чакащи своя ред. Но всичките до един красиви, безумно красиви. Проклетия. Пак ни беше пуснала при себе си. Пак ни беше направила свободни. Пак ни беше оставила сами – всеки да слуша ударите на собственото си сърце, всеки да чува собствения си вътрешен глас. Седяхме на камъка и гледахме.


Гледката от върха. При увеличение на снимката са описани върховете, които познавам.


На Мая Джарперит. Вляво Мая Тат, вдясно Мая Колата.

Такъв е животът – случаен, вървящ на зиг-заг, кретащ нагоре-надолу, непредвидим. Това, което виждаха очите ни – дългия 14 километра гребен Zabores e Krasniqes или по-словенскому Краснички планини – някога е било най-недостъпната, най-неизвестната част на Проклетия, „последното бяло петно на картата на Европа”, както пише най-посветения и добър изследовател на тази планина акад. Бранимир Гушич. Името „Валбона” е римско наследство и идва от латинското словосъчетание „vallis bona”, означаващо „красива, хубава долина”. Тя е обитавана от албанското племе Красничи. Семантиката на това име е ясна – същата като на областта Крайна в днешна Хърватска, която е била краят, границата между Османската и Австро-унгарската империи, същата като на Украйна, която е била краят, границата между Османската и Руската империи, същата като на българската дума „крайшник”. Племето Красничи (или по-старото му име „Крайшници”) е било сеизмичната шайба на турците срещу бунтовете и въстанията на католическите племена из Проклетия, подкрепяни, подкокоросвани и подбутвани от австрийците и Пресветата католическа църква. Това племе е единственото изцяло мюсюлманско племе в Проклетия и винаги се е отличавало с религиозен фанатизъм и социален консерватизъм...
Днес Валбона е highlight-ът, емблемата, визитната картичка на Проклетия. През лятото не е за стъпване там – тълпи от всякакво говорящи туристи, щракащи с големите си фотоапарати, използващи за багажа си мулета та да им е по-леко да прехвърлят до Тет и надаващи грухтящия канон на постмодерното face-pad време – „Amazing!”...


И някогашната красота на Валбона... Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 10, 1973 г.

След половин час си тръгнахме от върха. Бързо се свлякохме в циркуса. Намерихме самотна скала, по която топящият се сняг шуртеше на водопад. Пихме дълго и до насита. Това беше скромната ни и заслужена награда за изкачването на върха. После стигнахме раниците, нарамихме ги и се затъркаляхме надолу към кулоара. Малко внимание, тук-там слизане с лице към склона и за няма и половин час отново стъпихме на тясната сипееста пътека. Отпуснахме се за десетина минути – колкото да свалим излишните дрехи, пазили ни от слънцето, а не от студа, и да изсушим гети и ръкавици.


На слизане от върха. Необятните простори на Проклетия.


На слизане от върха. По пътеката.


На слизане от върха. Долината Валбона. Вляво Мая Гавнит и Мая Печмарес, вдясно Мая Тат и Мая Колата.

Нататък вървяхме надолу механично, безмълвно, като керван мулета. Напихме се с вода още веднъж на коритото при къщичката от приказките. Тя стоеше заключена, младият албанец си беше отишъл. Сърцето ми още веднъж се сви от конвулсиите на желанието, на което чак седмица по-късно намерих точните думи. Случайно, при Сърджан в еко-катуна, от тонколоните:

Хайде, Боже, буди друг
па окрени jeдан круг
уназад планету.
Ноћ je кратко траjaла,
а нам je требала
наjдужа на свету.

У мом око само хлад,
у мом срцу само студ,
иње и прашина.
Нису чворци певали
док je изнад кровова
свирала тишина.



Къщичката-блян.

После подхванахме черния път. Заобсъждахме къде да нощуваме – дали на чудните поляни с овощните дръвчета или някъде още по-ниско в долината. Сигурно сбъркахме, по-точно аз. Предложих на Ники да се почерпим по едно кафе за върха някъде долу, да огледаме следващия маршрут, докато още е светло... А пред очите ми никотиновият глад вече рисуваше пепелници от гевречета дим. Като добър човек Ники се съгласи и малко преди 18.00 часа юрнахме вярната Корсичка към Валбона. Пихме кафе на поляната пред последния хотел в долината, където са изворите на река Валбона. И все така ставаше, че аз предлагах, а Ники черпеше... И така си остана до края... Пуших до насита, после се разходихме нагоре из долината да гледаме подходи и маршрути.


Познатата гледка – отляво надясно Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт. И трите вече изкачени.

Надвечер, вече по сумрак паркирахме вярната Корсичка край реката и опънахме палатката до нея. Беше същото място, от което тръгнах преди 2 години към Мая Исмет Сали Бручай, беше същото място, от което тръгнахме миналата година към Мая Грюк е Хапт. Прогнозата за утрешния ден, с която бяхме дошли от София, ни обещаваше лошо време с много дъжд. Затова решихме да се наспим, пък на сутринта да решаваме какво да правим. Но аз дълго не можах да заспя, докато Ники вече сладко похъркваше. Дали заради натрупалата се преумора, дали заради внезапно връхлетялото щастие, дали заради бликналите изневиделица посред нощ сили...


Събеседникът за през нощта.
Сря Юни 17, 2015 11:57 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Мая Бошит (Голи връх) Отговорете с цитат
"Надвечер край Мая Йезерце
виковете на дивите кози
са серенадата на Проклетия.
"

Люлцим Льогу


Събудих се още по изгрев. Ники продължаваше сладко да спи. Запалих цигара. Облаците плавно и неотклонно уплътняваха долината, скривайки връх подир връх. Беше ясно – прогнозата се сбъдваше. После ситно-ситно заръмя. Към 7.30 часа се надигнахме окончателно и бързо събрахме палатката. После възседнахме вярната Корсичка и отпрашихме към хотелчето на Алфред Селимай.


Първата ми среща с Мая Бошит – от превала Чаф Валбонс. 17 юни 2012 г.

Но и тук вече личеше, че животът никому не прощава. „Moses is Moses – Bussiness is business.” Познаха ни, посрещнаха ни като стари приятели. Но и Алфред, и брат му Скендер, и Катрин някак имаха малко време, но много ангажименти, а усмивките им бяха искрени, но някак кратки и къси. Допихме си кафето, заклещих Катрин, докато не ми прехвърли трака до Чаф Жаборес, че да ми е мирна главата в нощта за атака на Мая Бошит, и после си тръгнахме.


И може би първата среща на Piero Ghigliоne с Мая Бошит – от същото място. Снимка: Montagne d’Albania, 1940 г.

Наближаваше обяд. Върнахме се до края на пътя, напълнихме раниците и бавно, лениво поехме нагоре по долината. Пак заръмя – ситно, напоително и без надежда да спре. Беше ясно – подходът към Мая Бошит щеше да приключи в Рогам. Това е католишко село, принадлежащо на племето Шала, живеещо от другата страна на планината в Тет. Някога голямо и живо, днес има 4 жители и то само през лятото. Няма ток. Черната дъска в единствената класна стая на училището все още си стои така, както е посрещнала придошлата река – с изписани с бял тебешир ръкописни букви за първолаците.


Втората ми среща с Мая Бошит – от склоновете към Мая Поплукс. 12 май 2013 г.

За час и малко бяхме в Рогам. Ни една жива душа, само свъсени капещи облаци и големи локви по пътя. При стария разрушен трафопост пътеката за Чаф Валбонс и Мая Йезерце хваща надясно нагоре през селото, а черният път продължава наляво, докато пресече реката. Има и някаква маркировка. На другия й бряг опънахме палатката сред подпрените със синори поляни. Снегът тръгваше като бял персийски килим на двайсетина метра от нас. А бяхме само на 1100 метра надморска височина. В близкото дере шуртеше рекичка. Напълнихме. В 20.00 часа се занитихме по чувалите. За днес нямаше какво повече да направим.


Ники пред трафопоста в Рогам – малко сушинка сред дъжда.


Палатката ни на терасираните поляни над Рогам. На заден план Чаф Валбонс в облаците. Снимка: Ники

В 02.00 часа през нощта подадох глава от палатката. Беше ясно – времето, небето, звездите. Пружината на изработените в Алпите и тук, в Проклетия навици моментално сработи. Челникът, гетите, котките, въжето, 2 вафли, 1 шоколад, малко вода и... напред. Беше ясно – това беше нашият ден, това беше моят ден. Всеки, който ходи на планина, познава това неподвеждащо чувство на вътрешна увереност и вътрешна сила, на трезв оптимизъм и непокорна тяга нагоре, на бушуващо-овладяна възбуда, на хъс и инат едновременно. В 02.30 часа потеглихме.


Мая Бошит. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

Първоначално вървяхме по стар, отдавна зарязан чер път, по който тук-там дори намирахме маркировка, дело отново на Алфред и Катрин. След двайсетина минути на един десен остър завой поехме право нагоре – на дърветата има маркировка – по нещо като дере. Прескачахме, провирахме се или заобикаляхме падналите дървета. Тънехме почти до коляно – не беше студено и снегът пак беше захар. Ники видя прясна следа от мечка, но и това не ни спря. Малко по-малко релефът ставаше по-ясен и разбираем – просто следвахме оголените от гора места, където имахме по-голяма, макар и никаква видимост. Следвахме трака, колкото за генерална посока.


Мая Бошит в средата. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

После подхванахме по падналите лавини – за по-сигурно и по-лесно. Качвахме се все по-високо, беше минал вече час, откак бяхме тръгнали. Постепенно контурът на Проклетия израстна пред нас – черен, брутален, плашещ, отвесен. Трябваше да намерим пролуката в тази стена. Някакво неосъзнато усещане ни казваше, че тук е ключът на маршрута. Странно, нали? Да намериш ключа в гората, а не по скалите или на гребена. Запровирахме се по корнизите и улеите на тази стена. Ники предложи да изчакаме утрото, аз отказах и минах отпред. Това беше моят ден. Бавно и методично забивах пикела и котките, подсичайки по тесните ивици сняг. Почти не гледах надолу... Предварително си бях наизустил онази мисъл на Ницше, която е толкова вярна във Проклетия. „Ако погледнеш във бездната и тя ще погледне във теб”. Не бързах. Опитвах се да усетя снега – колко е здрав, колко дълбок, дали няма да тръгне. Взирах се в наклона на дърветата – колко висока, колко голяма е била лавината, минала покрай и през тях. Ослушвах се втренчено в черните скали отгоре – спят ли още камъните, дано да поспят още... За нейде около час се измушихме през иглените уши на стената. Щом аз с моите скромни възможности бях успял, значи очите на страха нощем са по-големи.


Излизането. Снимка: Ники


Проклетия на разсъмване. Снимка: Ники

Някъде над нас трябваше да има стар катун, което значеше край на нашите мъки. Вече развиделяваше. Зарязах трака и по усет подхванах последния дълъг стръмен склон. Малко преди 05.00 часа излязохме над горския пояс – на сигурно, на широко. От катуна нямаше и следа. Починахме малко и продължихме нагоре. Вече се съмваше. Пред нас се изправи дългият измамно полегат и измамно къс склон към Чаф Жаборес. Ники мина отпред и бодро закрачи нагоре.


Ники на фона на Чаф Жаборес и падналите лавини.


Първата снимка на Чаф Жаборес. Еrich Liebert, „Aus dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.

Точно в 06.00 часа бяхме на превала. Пред нас се разтла друг свят – скритата долина на Цурай Еперм, мъртвото католишко село със своя кула на отмъщенията, двуглавият връх Мая Какише над нея, язовирът на Дрин, просветващ в далечината... Откога чаках да зърна всичко това, привличало ме толкова дълго... и оставащо за някой друг път, за някое друго идване.


Мая Какише. Снимка: Ники


Язовирът на Дрин в края на Цурайската долина.


Гледката от Чаф Жаборес към Валбона. Снимка: Еrich Liebert, „Aus dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.

От Чаф Жаборес трябваше да слезем едни 150-200 метра денивелация надолу, пък оттам да си търсим късмета към Мая Бошит. Не си давахме зор и слизахме на серпентини, че да ни е по-лесно на връщане. После рязко извихме, подсичайки скалните спусъци, и се запровирахме през улеите и стръмните склонове. Накрая видяхме върха. Мая Бошит се изправи ослепително бял, внушителен и далечен. Улей след улей и склон подир склон неотклонно напредвахме нагоре. Въртяхме се отпред – ту Ники, ту аз. Спокойно, с наслада, без рискове.


Ники на фона Чет Харушес, Исмет Сали Бручай и Бриасет (отляво надясно).


И моя милост нагоре към Мая Бошит. Снимка: Ники

След час и половина излязохме под върховия купол. Под точно под трите купола. И отново се обзаложихме с Ники кой от тях е най-висок. Този път, макар и с няколко метра, позна той. Затова и погрешка подсякохме истинския връх и триумфално стъпихме на втората кота. Беше 07.50 часа сутринта. Стиснахме си ръцете – за кой ли път, за кой ли връх.


Ники и последните метри преди втората кота.

Чудо – това е единствената вярна дума за гледката от върха и за гледката във душите ни в този миг. Необятна, потресаваща панорама се разтла пред очите ни – цяла Проклетия блестеше наоколо наежена, снежна, безкрайна. Бил съм на толкова върхове в тази планина, но няма друг по-панорамен, по-средищен, по-възлов от Мая Бошит. Тук свършват Красничките планини с 14 километровия си гребен Zabores Krasniqes. Тук кулминира дългият начупен гръбнак от върхове и превали, тръгващ от Мая Ершелит, слизащ при Чаф Ндермайнес, вдигащ отново през Мая Градес, Мая Стражес и Мая Какише, слизащ към Фуша Денелит, за да продължи нататък към Чаф Валбонес и оттам окончателно да се вдигне към Мая Алис, Чаф Люгу Валит, Мая Поплукс, Мая Йезерце, Чаф Емал и Мая Кокерваке.


Панорамата от Мая Бошит. Вляво долината Шала с Тет, в средата масивът на Мая Йезерце. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.


Панорамата от Мая Бошит. 14 километровият гребен Zabores Krasniqes. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.


Панорамата от истинския Мая Бошит. Втората кота и Мая Какише зад нея.

И между всичките тия върхове, обрамчили ги като корони от карст, с цялата си зелена красота и в безмълвна тишина лежаха сгушени трите долини – Валбона, Шала и Цурай. Разхвърляни къщички, малки оградени поля, сивкавите широки змии на каменните корита на реките – там някъде имаше живот, човешки живот. Труден, беден, суров. Заради проклетата, прокълната планина, заради Проклетия.


Голямата панорама от Мая Бошит. Трите долини – Шала вляво, Валбона в средата и Цурай вдясно. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.

Планинска Албания е едно от най-изолираните места из европейската част на Турция. Релефът също прави всяко пътуване изключително трудно. Никъде бреговата линия не навлиза дълбоко във сушата. Затова, ако човек иска да достигне вътрешността, трябва да тръгне от самия бряг и да изкачи не една планинска верига. Динарските Алпи покриват по-голямата част от вътрешността, оплитайки смайваща мрежа от дълбоки долини и клисури, над които се издигат високи, внушителни планини, които могат да бъдат прекосени единствено през редки превали. Човек понякога е принуден да прекоси за един ден два или повече от тези превали. Слизането от тях по стръмните, орасли с храсти склонове е също толкова изтощаващо, колкото и часовете, необходими за изкачването им. Планинските вериги на Северна Албания оставят по-скоро сурово, отколкото приятно впечатление. Тук, в една малка географска област, човек се сблъсква с огромния контраст между високо и ниско, между суров и мек климат, между плашеща пустош и гъсти гори, между Средиземноморието и Алпите. Човекът и природата се сливат изведнъж в планинска Албания, за да изцедят от пътешественика и последните му физически и психически сили.” Това пише през 1897 г. първият истински планинар в Проклетия Kurt Hassert. Такава е била някога тя, такъв е бил животът във пазвите й. Намерих всичко това променено, когато дойдох тук за пръв път, и оттогава – вече 6 години – то продължава да се променя пред очите ми – пробиха се пътища, асфалтираха се, изникнаха къщи за гости, отпечатаха се книги и карти, маркираха се пътеки, написаха се и се усвоиха проекти, разпъплиха се туристи, планината падна в паяжината на network coverage...


По пътя към истинския Мая Бошит. Вляво Мая Йезерце, вдясно Мая Колата. Снимка: Ники


И идващият Ники на фона на втората кота.

Аз не съм Платон, за да тъжа и лелея за някакво минало, отдавна и безвъзвратно отминало. И не искам да спра времето. Знам, че ще се връщам тук – във все по-глухите и отдалечени долини, към все по-неизвестните, скрити върхове, че ще идвам все по-рано, все по-„извън сезона”. Всичко това, разбира се, е отдавна и многократно „играно” – в Алпите, в Хималаите, в Пирин... И то не е плод на високомерието на един претендиращ за „чистота” планинар-пуритан или изкушен от „стила” катерач. Нито е проява на мизантропия към потребителското човечество или самоостракизъм от него... В този свят, където на почит са многообразието, различността, другостта, толеранса, пъстротата на битието и шареността на кожата, аз винаги съм задавал един-единствен прост и ясен въпрос: „А какво е автентично?” И съм му отговарял също тъй просто и ясно: „За мен Проклетия е автентична. Много повече от истинска.


Една от моите малки мечти – Мая Штогут в средата. Вдясно Мая Харапит и сянката на огромната му южна стена. Снимка: Ники

Аз знам и виждам как плиткият Марксов силогизъм „пари – пари прим” изтласква в подземията на подсъзнанието генетичния културен и морален код на албанеца-планинец – Кануна на Лек Дукаджин (оня, дето в нашите народни песни за Крали Марко е наричан Дете Дукадинче). И нямам съмнение на чия страна ще бъде „победата”. Това също е „играно” толкова пъти в историята – от Свети Павел, Свети Августин, Франсиско Писаро, Ернан Кортес, Дейвид Ливингстън, Мартин Лутер и Мартин Лутер Кинг, ред и ред пророци и покръстители, неофити и прозелити... Албанецът-варварин ще бъде просвещаван, посвещаван, ограмотяван и възпитаван в лоното на универсализма и последната истина. И накрая набълбукан в блудкавия Йордан на „новата вяра”.


Хората на Проклетия. Padre Franciscano, Мая Харапит вдясно и Мая Радохинес вляво. Снимка: Guiseppe Massani, 1940 г.

Но планината ще остане. Не заради кривия си релеф, нито заради държавните граници, а заради липсата на вода. Няма да има високо чучнати хижи, старите пътеки из сухите циркуси ще изчезнат, отнесени от лавините и от времето, за сметка на тях ще се утъпчат няколко магистрали като Валбона-Тет, Тет-Бога и Тет-Вусанье, ще се наковат, ако трябва, маршрутите към няколкото най-известни и високи върха като Мая Йезерце, Мая Колата, Мая Радохинес и Мая Харапит. А встрани от тях ще останат парчетата на Изгубения Рай...


Като тези – бастионите на Мая Бошит. Снимка: Piero Ghiglione, Montagne d’Albania, 1940 г.

Постояхме с Ники десетина минути на тая втора по височина кота и после тръгнахме по тесния снежен гребен да покоряваме истинския връх Мая Бошит. За няма и пет минути бяхме на него. Пак си стиснахме ръцете. Вече нямаше грешка – и трябваше да черпя нейде във ниското. Беше 8.10 часа сутринта. Бяхме качили 1650 метра денивелация за 5 часа и 40 минути. Бяхме на 2418 метра надморска височина. Душата ми ликуваше. Толкова дълго жадувах, представях си и планирах този маршрут. Направихме го, успяхме, намерихме свой път към върха. Както и миналата година. Мисля, че Ники също беше щастлив. Попитах го: „Харесва ли ти?” Той каза само едно: „Да”. И това беше. И то беше достатъчно. Думите дойдоха после. Показах му из хоризонта каквото знаех – села, долини, върхове. Хапнахме шоколад и по една вафла – толкоз, но от сърце. Постояхме още 15 минути и тръгнахме обратно надолу.


На върха.

Докато вървяхме по следите си, се замислих за името на върха. Преведено от албански, „Maja Boshit” означава „Голи връх”. И наистина, върхът е пустинен, дистанциран от околните, една огромна гола канара насред планината. В книгата на Piero Ghiglione „Montagne d’Albania” от 1940 г. обаче върхът е даден с името „Maja Lugu i Plisit-Boshit” или само „Maja Lugu i Plisit”. Това име по-късно, през 1960-1970-те години на ХХ в. е „прикачено” от югославските автори, писали в списанията „Хърватски планинар” и „Планински вестник”, като алтернативно име на Мая Бриасет. Но в най-ранните достъпни ми източници, в които става дума за Мая Бошит – книгите „Aus Šala und Klеmenti” от 1910 г. на унгарския барон и несъстоял се монарх на Албания Franz Nopcsa и „Aus dem Nordalbanischen Hochgebirge” на Erich Liebert от 1909 г. – върхът е споменат само като „Lugu Plešit” (Люгу Плешит).


Първата въобще снимка на Мая Бошит. Еrich Liebert, „Aus dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.


Първата снимка на Мая Бошит със собственото му име “Lugu Plešit”. Формата на върха напълно съответства на върха, който днес наричаме Мая Бошит. Формата, както и местополжението на двата му съседа му Мая Какише (под името Kakinja) и Мая Алис (под името Maja Lis) – също. Снимка: baron Franz Nopcsa, “Aus Šala und Klementi”, 1910 г.


Пример за започналите още през 30-те години на ХХ в. промени и грешки в имената и местоположенията на върховете. Тук Мая Бошит е даден с името „Maja Luguplishit”, макар че отникъде в цялата долина Валбона той не се вижда. Мая Бриасет пък е даден с името „Maja Sabores”. Снимка: Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins, Bd. 67, 1936 г.


Човекът и планината, Ники и Мая Бошит.

Като се има предвид, че първата славяноезична статия за Проклетия – тази на акад. Бранимир Гушич в сп. „Планински вестник”, бр. 5 от 1935 г. – директно назовава старобългарските думи „прѣслопъ” (днешно „преслап”), „забѣль”, „бѣлѣгъ”, „хридъ” (днешно „рид”) като срещащи се в планината, то защо да не направим връзката, че истинското, прастаро име на Мая Бошит всъщност е българското „Плешиви връх”. Още повече, след като в сръбския език няма дума „преслоп”/„преслап” (сърбите използват думите „превоj”, „премин” и „пролаз”). А за българското „плешив” сръбската дума е със съвсем друг корен и звучене – „ћелав”. Още повече, след като из нашите планини думите „плешив” и „голи” се използват като синоними на едно и също нещо, което толкова точно описва Мая Бошит. Още повече, след като основният превал между Черна гора и Албания във Валбона все още носи името „Чаф Преслопит”. Но нека спра дотук – не съм шовинист, не съм спекулант на хипотези, не искам да пиша нова археология на смълчаното минало като тази за Мали Кораб. Проклетия е твърде голяма лъжица за мойта уста...


Трите купола на Мая Бошит вдясно и двата върха на Мая Какише вляво.

След час ходене се върнахме до Чаф Жаборес. Хвърлихме един последен поглед към Мая Какише, заплюхме го за следващия път и се затъркаляхме надолу към Валбона. Вървяхме с Ники на голяма дистанция. Всеки от нас в тоя момент сигурно си е „теглел калема” на свойте си преживявания от това изкачване. Спряхме се там, където трябваше да има катун, и се отпуснахме за последно преди да се гмурнем в гората.


Долината Валбона. В средата Мая Тат и Мая Колата, вдясно Мая Чет Харушес и Мая Исмет Сали Бручай.

После дойде „ключът” на маршрута, който на дневна светлина, разбира се, не изглеждаше нито толкова страшен, нито толкова труден. Малко внимание, още половин час откатерване с лице към склона и пред нас се ширнаха изораните друмища на лавините. Оставаше ни само едно – и ние като лавина да се свлечем в долината. За по-малко от час бяхме при палатката.


Преминаването на „ключа”. Снимка: Ники


И Ники при преминаването на „ключа”.


Краят: Ники, палатката, планината.

Слънцето плющеше на воля, безгрижни облаци прелитаха по небето, нямаше никой. Размятахме всичко, що може да съхне и пръхне, по клоните на близките дървета и се излегнахме на припек за един „велик одмор”. И така цял час, та и кусур. Предъвкахме вариантите за следващия ден, събрахме си багажа и поехме по речния чакъл надолу. След още час и малко акостирахме в познатото кафене на края на пътя, където вярната Корсичка вече ни чакаше. Беше гмеж. И пак не аз, а Ники почерпи.


Ники бримчи по каменното речно корито на Валбона. Отляво надясно Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай и част от Мая Грюк е Хапт.

Докато сладко пиехме кафе, си спомних моето първо идване тук. Беше в началото на юни 2012 г. Минах транзит, забързан към Мая Харапит. Само зяпах и онемявах, гледайки върховете наоколо, чиито имена дори не знаех. Изглеждаха ми непристъпни, невъзможни, умонепостижими, сливащи се в нещо като Велика Карстова стена. Сега, само 3 години по-късно, отново гледах същите върхове от същото място, но вече ги познавах, а някои дори бях изкачил... Но оня безмълвен трепет от първия път не беше изчезнал. Предъвкахме с Ники още веднъж опциите и... се отказахме. Решихме да се върнем в хотелчето на Алфред, да вземем да се изкъпем, пък на другия ден да си „обираме крушите” от Валбона и да пъплим някъде другаде.


Панорамата от Мая Колата, 12 май 2013 г. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.


Панорамата от Мая Йезерце, 30 септември 2009 г. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.


Голямата панорама на Валбона. Коригирал съм тези върхове, които знам. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1963 г.

Но това беше моят ден и аз исках да си го изпия до дъно. От хотела звъннахме на моя приятел Люлцим Льогу и надвечер пак яхнахме вярната Корсичка към Байрам Цури. Срещнахме се на мегдана – сърдечно и искрено, с топла прегръдка. Докато си говорехме дълго и напоително, се вглеждах внимателно в този човек. Селски даскал в Проклетия, самотен интелектуалец в град, в който допреди 15 години на същия този мегдан се продаваха сръбски бъбреци и български калашници, поет на стихове-хайку, бяла врана. Мисля, че го направих щастлив, когато му подадох броевете, макар и отпечатани преди година, на „Литературен вестник”, в които бях успял да публикувам преведени от мен негови стихове. Прегърна ме и каза: „На албански има две думи за приятел – мик и шок. Мик е просто приятел, шок е приятел за цял живот. Ти си шок.” После се обърна към Ники и му каза: „Щом си приятел на мой приятел, си и мой приятел. Шок.” Разбрах защо този човек беше написал преди година и половина статия за мен в един албански вестник. По-късно го попитах за онзи мълчалив, слаб като чироз и с вглъбен поглед алпинист, с когото ме беше запознал преди 3 години. Все още продължаваше да продава жетони за билярд в мазето на едно кафене... А беше изкатерил стените на Грюк е Хапт, Харапит и кой знае още какво...


Ники, дъщерята на Люлцим, Люлцим Льогу, неговият приятел, аз. Мегданът на Байрам Цури.

Разделихме се късно вечерта. Думите са излишни. Прибрахме се в хотелчето, изкъпахме се и легнахме. „Моят ден” беше приключил – толкова щастливо, колкото и аз самият не бях очаквал, нито надявал. Вече бяхме решили – на следващият ден се връщахме при Шкелзен. Ники също имаше право на „свой ден”.
Сря Юни 17, 2015 12:26 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Шкелзен Отговорете с цитат
На сутринта станахме преди 07.00 часа. Само Катрин беше будна. Сбогувахме се. В очите й имаше сълзи. Прегърнах я. Вече бях разбрал всичко – за късите усмивки, за липсата на време, за напрежението. Майката на Алфред и Скендер лежеше на верандата на хотела на системи и децата й се опитваха да направят невъзможното – болници в Тирана, Истанбул... Тръгнахме.


Най-вероятно първата снимка на Шкелзен. Erich Liebert, “Aus Dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.

Още докато пътувахме към Албания, усетих как Ники се заглеждаше към Шкелзен и ме разпитваше за върха и най-вече за дългия гребен западно от него – този гребен, който свършва при Мая Радешес. През 2010 г. изкачих Шкелзен, но заради лошото време не видях почти нищо. Така че нямах нищо против да се върна. Докато карахме към Тропоя, планът се оформи окончателно – един ден за Шкелзен и един – за дългия гребен, пък дано го минем.


Шкелзен и дългия гребен към Мая Радешес на разсъмване на 1 май 2015 г. Малко след Чаф Морина. Снимка: Ники

Малко преди 08.00 часа стигнахме до селцето Мюеян, откъдето някога бях тръгнал към върха. Погрешка свих по някакъв черен път, който задъни пред две къщи. Веднага наискочиха албанци – млади и стари, мъже и жени. Веднага ни настаниха на масата в двора, кипнаха турското кафе и наляха ракията. Едвам отказахме закуската – знаех, че тя означава трапеза. Това беше Проклетия, която познавах и обичах – топла, сърдечна, гостоприемна. Спомних си как през нощта на слизане от Шкелзен просто чукнах на първата изпречила ми се къща и получих леглото на домакините, царска вечеря, много ракия и още повече цигари, а на сутринта – и пари да си взема автобуса за Байрам Цури. Тогава бях уцелил къщата на ходжата в Мюеян. Сега нашият домакин само показа дълбоките белези по ръцете си и, пушейки, лаконично добави: „3 години затвор в Белград за партизанлък в Проклетия”. После стана и ни изпрати до началото на пътеката. Дълго ни махаше с ръка.


Като у дома в село Мюеян.

Първите метри бяха трудни и тежки. Така е в Проклетия, така започнат дните тук – с малко кафе и голяма ракия. Някак се добрахме до следващото село Ходжай (до него може да се стигне и с кола) и подхванахме познатата ми пътека към Шкелзен. Тя е ясна и очевидна – просто следва логичната посока към върха на северо-изток. Запъплихме с тежките раници в настъпващата жега – бяхме тръгнали от 700 метра надморска височина. Носехме зимни чували, тъй като вече бяхме видяли, че огромният циркус под върха е бял. Аз мъкнех въжето, а Ники – палатката и инвентара. Въпреки това моят другар вървеше с по-твърда и сигурна крачка от мен.


Първите стъпки – малко преди селото Ходжай. Шкелзен вдясно и дългият гребен към Мая Радешес вляво. Снимка: Ники


Първите стъпки – малко след селото Ходжай. Масивът на Хекураве в средата и Байрам Цури долу вляво.

Бримчехме си по пътеката в сладки приказки и след час и нещо стигнахме до единствената вода. После за още час и нещо по конската пътека излязохме на широкото седло между Шкелзен и дългия гребен, който свършваше при Мая Радешес. Беше вече обяд, бяхме на 1700 метра надморска височина. Тук някъде трябваше да спретнем бивака. Бързо намерихме стар катун с прекрасен изглед на юг към Джалица, Коритник и Пастрик и опънахме палатката на 7-8 метра от снега. Язък, че само мъкнахме зимните чували, в които щяхме да се варим през нощта.


Бивакът.

Починахме малко, взехме няколко вафли, шоколад и ядки и потеглихме към върха. Изкачването на Шкелзен е монотонно и скучно – 700 метра денивелация право нагоре без технически трудности. Ние подхванахме юго-западния му разлат ръб и цял час чоплихме из тревата и ситния камънак, докато стъпим на сняг. Сложихме котките за удобство и продължихме по широките полегати склонове. Куполът на предвършието вече се виждаше.


Ники и последните метри пред Шкелзен.


И моя милост малко преди върха.


И цялата панорама от склоновете на Шкелзен. Най-вляво дългият гребен към Мая Радешес.

След още 40 минути Ники триумфално стъпи пръв на върха. Беше 14.10 часа. Беше непоносимо задушно въпреки вятъра. Облаците се гонеха по небето. Накрая пристигнах и аз. Наоколо блестеше от върхове, само топлият юг оставаше свободен от планини.


На върха. Вдясно Джеравица.


Панорамата от върха. При увеличение на снимката съм отбелязал върховете, които знам.


Панорамата от върха. Вдясно Джеравица.

Преди по-малко от 100 години Шкелзен е бил най-високият и известен връх в Проклетия. Същата история като с Люботрън в Шар, измерен в края на ХІХ в. от австрийските военни топографи на повече от 3000 м.н.в.... „Дълго стоим на върха на Джеравица. Не можем да откъснем очи от тези дивни планини. Приласкават ни под крилото си сякаш са омагьосана земя. Малко по-малко различаваме върховете един след друг и се опитваме да определим местоположението им. Най-близкият е сякаш отсеченият и издължен на юг огромен масив с високи върхове, изцяло покрити със сняг. Това би трябвало да е Шкелзен. За него пишат всички изследователи на тази краища. Внушителната му осанка, пишат те, властва над цяла южна Проклетия. Но никой досега не е успял да се добере до Шкелзен. Дали върховете на тези непроходими планини са най-високи в Проклетия? Или по-високи от тях са върховете на непознатите Краснички планини? Или най-висок от всички е Мая Йезерце в сърцето на Проклетия със своите 2560 м.? Само бъдещето може да отговори на всички тези въпроси.” Това пише на страниците на списание „Планински вестник” през далечната 1935 г. акад. Бранимир Гушич, най-добрият изследовател на Проклетия. Сега ние двамата с Ники стояхме на върха на Шкелзен и гледахме Джеравица отсреща, цялата покрита със сняг.


Факсимиле от Гласника на Сръбското географско дружество – доста объркан текст.


И картата на британския генерален щаб от 1916 г. – също доста объркана. Шкелзен е даден под името „Skülsen” с височина от 7828 фута = 2385, 97 метра.

А 5 години преди акад. Бр. Гушич, през 1930 г. на страниците на Alpine Journal, първият официален покорител на Мая Йезерце – англичанинът Cyril Montague Sleeman – също си е задавал тези въпроси. „Нашите проучвания на географията на Албания ни накараха да смятаме, че съществуват два високи масива, наречени Мая Йезерце (8600 фута) и Шкелзен (8200 фута), които трябваше да са най-изпъкващите върхове на цяла Проклетия. Достъпните ни карти показваха бели, ненанесени петна около тези два доста спорни върха...


Бездните северо-източно от Шкелзен.

На върха си стиснахме ръцете с Ники за пореден път. Въпросите, мъчили пъвопроходците, отдавна бяха получили своя отговор. Шкелзен е висок само 2407 метра. Бяхме направили 1700 метра денивелация в този ден. Постояхме на върха, нагледахме си и после се скрихме на завет за по вафла и шоколад.
Тук, около Шкелзен, Проклетия ставаше друга. Напомняше за Балкана. Върховете отваряха място за повече и по-големи циркуси, скалите отстъпваха пред тревистите склонове и била. Но което беше най-важно – тук не беше Валбона или Тет, нямаше къщи за гости за гости, маркировки, gps-тракове, туристико-човешки следи. Тук имаше само планина – тази, която търсехме, искахме и... намерихме.


Хората на Проклетия. Burrneshë или virgjineshë на албански, тобелиjе, остаjница, завjeтована дjeвоjка или мушкобања на сръбски – родени като жени, избрали да бъдат мъже. Отзад вдясно Шкелзен. Снимка: интернет

Постояхме половин час и се сурнахме по снежните езици право надолу. За по-малко от 40 минути бяхме обратно в циркуса. След още 15 минути вече се излежахме пред палатката. Денят за нас беше приключил, а беше само 16.00 часа следобяд. Опънахме се на „велик одмор”, ядохме до насита, топихме сняг, бъбрихме. Дълго съзерцавахме как протяжното слънце бавно се премества от Коритник през Пастрик та върху Джаковица, докато накрая потъна нейде насред трагичното Косово Поле. В 20.00 часа и ние потънахме по чувалите.


Човекът и планината. Ники на превала малко преди палатката.


Гледката от палатката по залез: вляво Пастрик, в средата Коритник, вдясно Джалица, долу – пътят за Чаф Морина.


Джаковица.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Юни 17, 2015 2:14 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Юни 17, 2015 12:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Мая Радешес Отговорете с цитат
Не си дадохме зор и на сутринта станахме малко преди 06.00 часа. Аз взех въжето, Ники – инвентара. Няколко вафли и шоколади, малко вода и в 06.30 часа отлепихме нагоре. Маршрутът беше прост, ясен, логичен – класически билен траверс. Още докато го оглеждахме – и от пътя, и от Шкелзен – разбрах, че ключът му в една остро прорязана дълбока цепнатина по билото. Всичко друго изглеждаше като старопланинския траверс Ботев-Амбарица, т.е. нищо особено, нищо трудно.


Дългият гребен към Мая Радешес, сниман от подножието на Шкелзен на 19 май 2010 г.


И първите стъпки на Ники нагоре към билото на 5 май 2015 г..

Слязохме до седлото и оттам Ники пое водачеството и смело тръгна нагоре. Изглежда неговият ден беше дошъл. Бързо стигнахме снежните езици, сложихме котките и продължихме. Имахме едни 500 метра директна денивелация до първия връх от траверса. Точно в 07.00 часа бяхме горе.


Шкелзен в цялата си красота.


Вляво „нашият” гребен, в средата в дъното Мая Радешес, под него огромният циркус.

На билото беше чудно и тихо, и... двусезонно, двустранно. На юг снегът се беше вече стопил и стръмните тревисти склонове се спускаха към Тропоя и Байрам Цури, огрени от сутрешното слънце. На север, където билото падаше на скални откоси, в дълбоката тъмна сянка все още бе зима. Целият огромен циркус беше пълен със сняг. Ние трябваше да вървим по „границата”. И вървяхме – ту сваляйки, ту слагайки котките. Връх след връх, седло след седло. Нямаше технически трудности, нямаше и пътека. Вървяхме мълчаливо – нямаше какво да си кажем, пътят бе ясен. Понякога близостта е и във това – да си мълчиш споделено със някого. Няколко ръкомахания за уточняване на точния път и пак тишина.


По билото. Долу вляво Байрам Цури, по средата масивът на Хекураве.


По билото. Двете коти на Мая Радешес в средата.


По билото – Ники се премята по гребена.

След 2 часа нагоре-надолу по билото стигнахме до дълбоката цепнатина. Още преди това теренът постепенно се беше начупил – тревата беше отстъпила място на камъка, наклонът бе скочил, билото беше станало гребен. Спряхме, оставихме раниците и отидохме да огледаме. Цепнатината наистина беше дълбока. Отсрещната й страна беше почти отвесна и скалиста, но проходима. Но отсамната й падаше на прагове – един наляво, друг надясно, трети вертикално. Поговорихме с Ники. Виждах как му се иска да покатери. Но според мен слизането в цепнатината щеше да бъде 5-6 въжета, а ние имахме само 30 метра двойно въже и 3-4 клина. Отидохме да огледаме южните склонове, но и те изчезваха надолу в стръмни, изровени и тесни кулоари, между които се наежваха остри скални гребени. Теглихме калема – откатерването беше възможно, но щеше да ни отнеме поне 2 часа – внимание, установки, рапели, зарязани клинове, клеми и френдове. А аз исках да се качим по билото и да слезем през циркуса. Накрая Ники се съгласи и тръгнахме обратно.


Началото на подсичанията. Снимка: Ники


Ники на фона на онова, което ни предстоеше да подсечем. Леко вляво се вижда снежният език, по който се върнахме на билото.

Вече бяхме набелязали подходящите седла, от които можехме да се спуснем под билото и да подсичаме. От Шкелзен бяхме огледали и подсичанията – единствената опасност бяха лавините, но ние се надявахме, че в дълбоката сянка на билото снегът ще е твърд и стабилен. Бяхме огледали и седлата, през които можем да се върнем на билото. Оставаше просто да го направим.


Дълбоката цепнатина – проходима, но твърде бавно.

За 20 минути се върнахме до набелязаното седло и поехме надолу. В зимата. Тук се чувствах далеч по-добре. Винаги съм предпочитал зимната планина – по-красива, по-истинска, по-автентична. И винаги съм се чувствал по-сигурен на сняг. Като висок човек знам, че няма как да не правя паразитни движения на скала, да се бавя и да бавя другите... Вървях отпред и ковях стъпки за Ники. Първо надолу, а после и нагоре. Снегът обаче си оставаше захар – такъв, какъвто беше на Джарперит, Бошит и Шкелзен. След още 20 минути стигнахме дълбоката цепнатина. Не бяхме сбъркали в преценката си за нея.


Ники на ключовото подсичане – стръмно, на припек, с кухини.


И моя милост.

Продължихме да подсичаме, оглеждайки се за подходящи седла-цепки, през които да се върнем на билото. Тук някъде Ники поиска да води и аз го пуснах отпред. Той бързо дръпна нагоре, насочвайки се към седлото, което вече си беше избрал. Още 10 минути по стръмния склон, заобикаляйки на скалите и козирките, и бяхме отново на билото. Точно под него намерихме шуртяща във кухината на една преспа вода. Спряхме, напълнихме, отпочинахме.


Ники излиза на билото. Пътят е вдясно между скалите.


И моя милост на водопоя. Снимка: Ники

После пак подхванахме билото. Ники уверено газеше отпред. Мая Радешес беше все по-близо. Оставаше само да изберем кой от двата върха е истинският. Обзаложихме се отново и продължихме към седлото в подножието им. След половин час бяхме там. Първо подкарахме към котата, която смятах за по-висока, макар и изглеждаща по-малко връх. Едно последно стръмно излитане, което Ники изгази на един дъх, и в 11.20 часа стъпихме на Мая Радешес.


По билото. Двете коти на Мая Радешес са все по-близо.

На върха нямаше сняг, а железните останки на триангулачна пирамида подсказваха, че този път аз печеля – точно в деня на Ники. Gps-ът показваше 2319 метра. Бяхме вървяли почти 5 часа, бяхме направили към 900 метра положителна денивелация нагоре-надолу по билото. Отново бяхме успели – да измислим свой път, да го намерим и да го извървим. Траверсът беше прокаран от начало до край с малкото изключение на дълбоката цепнатина. Отново бяхме останали и оставени сами в планината. Какво повече може да иска човек?


На върха. Отзад цяла Проклетия.


И нашият път до върха.

Стиснахме си ръцете с опечаления губещ, който не искаше да признае поражението си и все още се надяваше другата кота да е наистина по-висока. Но дотогава имаше време... Свалихме раниците и се излегнахме да зяпаме Проклетия, която се ширна пред нас. Целият огромен игленик от Хекураве до Йезерце стоеше отпред като на длан. Дори някъде в тоя лабиринт намерихме между зъбите на върховете и цепките на превалите и нашия Мая Бошит. Отзад Шкелзен стърчеше масивно и тежко, затваряйки огромния бял циркус. Долу на юг, под плющящото слънце се гушеха селата, Тропоя и Байрам Цури.


Мая Бошит – белият връх в средата. Вляво от него Мая Гавнит, вдясно – Мая Грюк е Хапт.


Мая Йезерце.


Джеравица.

Постояхме 15 минути, вдигнахме раниците и се запътихме към втората кота. След още 15 минути стъпихме и на нея. Наистина беше по-ниска макар и с няколко метра. Пак се снимахме, пак зяпахме. Изядохме каквото беше останало и тръгнахме надолу.


На втората кота.

Като мулета монотонно и механично вървяхме в следите си до седлото на билото. Там напълнихме още веднъж догоре шишетата и се търкулнахме право надолу към циркуса. Нищо не тръгна. След час бяхме на дъното му. Бримчехме си из широките му обли вдлъбнатини и гледахме билото, по което бяхме минали. „Нашето” било. Хрупахме сладкия вече втечнен сняг. 40 минути по-късно излязохме на широкото седло между Шкелзен и билото. След още 20 минути видяхме палатката. Всичко беше приключило.


Панорамата на слизане – двете коти на Мая Радешес. Дясната е по-високата.


Голямата панорама на слизане: вдясно „нашето” било, в средата Шкелзен, вляво Джеравица.


Голямата панорама от циркуса: „нашето” било. Най-вляво е превалът с палатката.


У дома.

Разхвърляхме чували и дрехи на слънце, извадихме храната, отпуснахме се на тревата и се заблеяхме към Коритник, Пастрик и Джалица. Час и половина лежахме и дъвкахме стария суджук и новите планове. Накрая решихме – потегляхме към Шкодра и оттам към нови неизвестни и неизследвани долини и върхове. После стегнахме раниците и тръгнахме надолу по конската пътека. Раздялата със Шкелзен не беше лека – беше ни дал прекрасно време и пълно усамотение. На извора по пътеката обилно се наплискахме преди да нахлуем окончателно в жегата. За час и половина слязохме до първото село Ходжай, усукахме се по черните пътища заради кефа и настъпилото отпускане и чак в 17.30 часа чухме как някой ни вика. Бяха децата на нашите домакини в Мюеян. Бяха извели малкото козички и овчици на паша. Заедно се занесохме до двете къщи, пред които вярната Корсичка кротко ни чакаше незаключена.


Шкелзен. Снимка: Ники


Хората на Проклетия. Burrneshë или virgjineshë на албански, тобелиjе, остаjница, завjeтована дjeвоjка или мушкобања на сръбски – родени като жени, избрали да бъдат мъже. Отзад вдясно Шкелзен, вляво – „нашето” било. Снимка: интернет

Вече нямаше как... Всички – младо и старо – отново скочиха и за миг изникнаха познатите ни малки турски кафета и големи албански ракии. Ей така, на поляната в двора. Смънках нещо като че трябва да карам, но домакинът ни ме потупа по рамото и усмихнат ми каза: „Още по-добре. Ракията само помага”. После дойде трапезата – под гравирания с фамилното име на нашия домакин каменен вход. Домашно изпечен хляб, домашно изпържени яйца, домашно сирене, домашен айрян, много домашна албанска ракия и много домашно свити цигари... Така отлетяха към 2 часа. Едвам отказахме и нощувка – бях сигурен, че щяха да ни отстъпят собствените си легла и че към нея ще има включена баня. С тежки сърца си тръгнахме от тези обикновени, добри хора. Дано някой ден да се върнем. Заслужават го. За албанеца доволният, щастлив гост е чест, най-голямата оказана му чест.


Апеткарски шишета на фона на вярната Корсичка. Снимка: Ники


Тази Проклетия, която обичам.

В 19.30 часа яхнахме вярната Корсичка и се понесохме към Тропоя. Купих цигари от селската бакалия и продължихме към Байрам Цури. В падащата вечер се заоглеждахме за подходящи поляни край пътя. Накрая свих към някакво село, после по черен път и пред нас се опъна идеален тревист хоризонтал. Това беше. В 20.30 часа опънахме палатката. Веднага дойде собственикът на близката къща – да ни провери. Стар усмихнат човек. Съобразих, че някога трябва да е учил и руски. Това беше достатъчно – помнеше Живков, мразеше Тито, Сталин и Енвер Ходжа. Не му казах, че знам това, което той знаеше далеч по-добре от мен – че името „Еnver” още стоеше изписано с бели камъни на юго-източния склон на Шкелзен. Да го гледат омразните сърби, да се надяват косовските албанци... Такава беше орисията на този толкова дълго смятан за най-висок в Проклетия връх. Проклета.


Тропоя и Шкелзен. Снимка: Ники
Сря Юни 17, 2015 1:03 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Пътят (Байрам Цури - Шкодра - Келменд - Гърбая) Отговорете с цитат
За да Ви представя поне донякъде вярна картина какво представлява този път [от Призрен през Проклетия до Адриатическо море – бел. моя], ще кажа, че той е само за туристи и че даже в нормални условия пехотните съединения няма да могат да минат по него.

От доклада на подполк. Димитрие Булич, командир на Шумадийския отряд, до ген. Божидар Янкович, командир на ІІІ армия, 2 ноември 1912 г.


Това беше денят на вярната Корсичка.
Апотеоз на нейната мълчалива лоялност през всичките тези години, в които като трети равностоен партньор безотказно разнасяше из Алпите, Проклетия, Олимп, Кораб, Комови, Тимфи, Шар, Смоликас, Галичица, Преспа вярни другари, случайни пътници и откровени недоразумения-хора... Този ден беше и нейна лебедова песен, защото надали ще преживее друг път нещо повече от това, което изтърпя в този ден... И дано.


Любимата снимка на вярната Корсичка – под „белоцветната вишна” под Коритник. 2 май 2013 г.

Пак не си дадохме зор и станахме в 05.30 часа. Денят вече беше дошъл, но слънцето още се криеше зад снагата над Шкелзен. Лениво сръбвах кафе и пушех на воля. Ники бавно се излюпваше от чувала. После прередихме багажа – най-накрая имахме време и за това. После тръгнахме. Беше 06.30 часа.


Шкелзен вдясно, „нашето” било в средата, Мая Радешес вляво и Ники.

Пътят до Байрам Цури ни беше познат до втръсване. Спряхме колкото да купя цигари и да нахраним вярната Корсичка с нейната си храна. Фериботът по язовира на река Дрин не работеше – толкова години ми се изплъзва... – затова нямахме избор освен да си хванем пътя. Този път, който в края на деня беше станал „Пътят” с главна буква и пълен определителен член. Познавах го като пътник, мечтаех за него като шофьор. Той не е дълъг на километри, но е дълъг и дълбок на време и преживявания. И сигурно труден и тежък, ако го погледнеш от някаква обективна гледна точка. И наистина е добре да се кара на сухо...


Язовирната стена и вярната Корсичка преди първите радостни „фиби”. Снимка: Ники


Началото на католишка Проклетия. Отзад зъбчето на Мая Цукалит над Байрам Цури.

Първата част от този път е до Шкодра. Една дълга змия, която се вие високо над язовира на Дрин, сечейки склонове и влизайки из дерета, преди да го напусне преди Чаф Малит. Там е разклонът за Кукеш (Кукъс). Пътят е тесен, с много завои, със случайно и внезапно нападали камъни, почти без села, само с един хан, но асфалтиран. Поне за мен беше истинско удоволствие да го карам.
След Байрам Цури започваше католишка Проклетия – бастионът, устоял на турци, сърби и комунисти. Подминахме отбивката за Лек Бибай и стигнахме до голямата висока язовирна стена. Тук дойдоха първите радостни „фиби”...


Мая Ершелит. Още една мечта, още един „пирон”.

През целия ден карах само аз – от начало до край. Ники навигираше с благи приказки и верни съвети – също от начало до край. Почти нямаше други коли. Из пътя в тази ранна сутрин периодично виждахме една и съща картина – картина, която отдавна беше изчезнала от нашите села. Малки деца с ранички на гърба стояха край пътя и чакаха някой, нещо, което да ги занесе на училище. Или просто припкаха по платното на път за общото за няколко пръснати по баирите махали школо, което намирахме в схлупена малка едноетажна къщичка на някоя голя поляна, ей така самичко насред планината. Вдъхновяваща, вдъхваща ти надежда за бъдещето картина...


Училище. Отзад целият масив на Шкелзен и Радешес.

Дрин е най-лудата река на Балканите, с най-голяма амплитуда между пълноводие и маловодие, с два ежегодни потопа преди да бъде озаптена в гигантския язовир, дело на китайските приятели на Енвер Ходжа, с епидемии от малария и тресавища из низините край Шкодра. Тя събира снега и сърба нрава на Проклетия, а и не само нейния – Коритник, Пастрик, Джалица, Кораб, Дешат, Кърчин, Ябланица и кой знае още колко планини изливат водите си в Дрин – коя в Белия, коя в Черния...


Язовирът на Дрин.


Преди язовирът да бъде построен. Снимка: Erich Liebert, “Aus Dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.


Преди язовирът да бъде построен. Снимка: Karl Steinmetz, “Eine Reise durch die Hochlandergaue Oberalbaniens”, 1904 г.

Продължавахме по пътя. Върховете на Проклетия един по един се загубваха от погледа ни. Напускахме планината. Bryan Ferry продължаваше да пее протяжно безобразно добрия си последен албум:

I want a love that’s never ending
through all the thunder and the rain.
But there’s no sense in pretending –
I know I’ll never fall in love again.

Тези думи описваха всичко, което усещах в този момент на прощаване. Всичко, което всякога съм усещал и чувствал към Проклетия. Ние си тръгвахме от нея, за да се върнем – същия ден, през друга врата, в друга държава, в същата планина...


Преди пътят да бъде построен. Снимка: сп. “Open Court”, февруари 1913 г.

Пътят от Байрам Цури до Шкодра няма и 200 километра, а ни отне 5.30 часа чисто каране. „This is now absolutely the silliest way of going, unless you either like crazy roads. So of course it’s my favorite! It was the old overland minibus route, but now that the highway to Kukes is open, probably absolutely no one will be going this way. Which means you’ll have the whole crazy road to yourself! On the downside, it also means that no one will be maintaining it, so be very cautious about driving on it in bad weather (this includes rain, as parts of the mountains may fall on the road). This may be the longest, twistiest, most hair-pinny and death-defying road in Albania. Leave yourself 7 hours. You can probably do it faster, but I wouldn’t recommend it. Average speed: 30 mph. The only place to stop mid-way through the twisty bit is in Dardhe...” Това е написала Катрин в сайта на хотел „Рилиндия” във Валбона. Ако искате – вярвайте, ако искате – пробвайте.


Строежът на пътя. Снимка: интернет

Ние също спряхме в Дарде, макар и в съседния новооткрит малък хотел, където младо симпатично италианоговорящо момче ни направи кафе. Наоколо се стелеше планината Кунора – ниска, безкрайна, пуста, покрита с борови гори, но поне с чешмички край пътя. Така се казва и хотелът. После отново подкарахме. Язовирът на Дрин се беше изгубил сред планините наоколо. На Чаф Малит, на Т-образното кръстовище без табела, естествено поехме към Кукеш вместо към Шкодра. Забравях. Загубихме половин час да се връщаме и продължихме към Фуша Арес – убито от майката природа и забравено от Бога място, населено с фанатични католици. Както и Пука – следващият по пътя град. То други така или иначе няма. Наближаваше вече обяд. Слънцето печеше ужасно. Планините бяха отстъпили място на голи, сипеести баири с нискорасли, хилави дръвчета и храсти. Пътят продължаваше да „виси”, окачен високо по склоновете. После дойдоха „фибите” при селцето Космич Еперм – ей така, изведнъж пътят пропадна право надолу, завъртя се до някакво почти сухо речно корито и после взе да се суче нагоре. Самотна църква подпираше надвисналия трошляк. Накрая отново видяхме голямата вода на язовира на Дрин. До Шкодра оставаха трийсетина километра.


„Фибите” при Космич Еперм.

В 13.15 часа паркирах вярната Корсичка под венецианската крепост Розафа. Бях идвал тук преди години, сега беше ред да я покажа на Ники. Знаех за фантастичната гледка от стените й. Към града, към планината, към реката, към езерото, към морето... Какво ли ще е да гледаш оттук Проклетия през зимата в някой тих, ясен, студен ден... Цена на билета 200 лека.


Крепостта, Шкодра и Проклетия.


Оловната джамия под крепостта.


И Оловната джамия преди 100 години през процеп в крепостната стена. Снимка: Marubi


Голямата панорама от крепостта: меандрите на Дрин.

После дойде ред на самата Шкодра. Паркирахме вярната Корсичка пред францисканската катедрала и тръгнахме в притихналия ранен следобяд из тесните улички на стария квартал. Нямаше почти никой. Градът се беше променил от последното ми идване – беше загубил от патинирания си чар. „Новият свят” пристигаше брутално и тук. С уродливите си сгради, с фалшивите си реклами, с престореното си лице. Обикаляхме час и си тръгнахме. Вече бяхме решили – щяхме да гоним Келменд. Беше 14.30 часа. Имахме време.


Мая Катедралит.


Мая Катедралит.


Францисканската катедрала на Шкодра в края на 60-те години на ХХ в. – „скрита зад фасадата” на стандартна социалистическа сграда. Останал е само кръстът... Снимка: интернет

Но преди да поемем към Келменд, исках най-накрая да видя стария турски мост на река Кир. Намира се на 7-8 километра от Шкодра. Спряхме в прашното село Мес и мостът се изправи пред нас – с елегантната си арка, с точните си пропорции, с една малка лека гърбица. Плющеше слънце и тегнеше задух. Реката лениво течеше под високия свод на моста. Деца скачаха от скалите, плуваха и се смееха. Изпитах неудържимо желание да се хвърля в реката. Водата беше ледена, твърда, забързана под повърхонстта. Това беше снегът на Проклетия. Преродих се. Реинкарнирах се. Умората, прахът, напрежението – всичко се отми и оттече от мен. Попих сила, щастие, свежест, увереност. Запалих цигара, докато плувах. Какво повече можех да искам?


Ura e Meshit.


Ura e Mesit. Снимка: Kel Marubi


Под арката на моста. Снимка: Ники

По пътя се отбихме и до Шкодренското езеро. Паркирахме вярната Корсичка на 2 метра от меките му топли вълни. Постояхме на брега, погледахме красотата му и пак тръгнахме. В главата ми се раждаха планове за експедиции в Проклетия за години напред – за южната й черногорска девствена част, за южноалбанската й девствена част, центърът на които се падаше в това голямо езеро с хубав плаж, добър, но все още заключен къмпинг и много пеликани...


Шкодренското езеро. Снимка: Ники

Преди Хани и Хотит (ханът на племето Хоти), където е ККП-то с Черна гора, завихме надясно, на север към Келменд. Влизахме в земята на най-голямото, най-силното и най-известното католишко племе в Проклетия. Заради него цялата област наоколо носи името Malеsia e Madhe – Великата планина. Посрещна ни огромен бял кръст от камъни, наредени на стръмния склон. После дойде новата порция „фиби”.


Вратата към Келменд. Снимка: Ники

Започваше втората част от „Пътя”. Съвсем скоро първата щеше да изглежда като лежерна разходка по магистрала в сравнение с това, което ни чакаше. Пътят от Хани и Хотит до столицата на Келменд Тамара е нов, асфалт като стъкло, приказка. По „фибите” стигнахме до високия превал над река Чем (на сръбски Циевна). Целият Келменд се ширна пред нас. „Гледката беше величествена, но безутешна. Във високата част на долината липсваха горите, които покриваха ниската. Огромни скални стени падаха отвесно в необузданата река. На места обрулените от вятъра склонове, които представляваха късове срутена от бурите планина, насичаха долината, задържайки водата в дълбоки вирове. Тази гигантска пустош от черен камък, прорязана от нестопили се преспи сняг, се намираше в пълен контраст с тяхната белота и придаваше на гледката наистина неземен и безутешен вид.” Това е написал Edward Frederick Knight в далечната 1880 г. Аз нямах какво повече да добавя. Долината на Келменд лежеше като грубо издялано с тесла корито. Дълбоко и тясно. Там трябваше да се гмурнем.


Келменд. Долината на река Чем.


Келменд. „Фибите” към долината.

В центъра на Тамара асфалтът приключи. Вярната Корсичка стъпи на черния път. Нейният ден накрая настъпи. Мислено се прекръстих и продължих. Припомних си каквото можах от оня предишен път, когато се возих в джипа на Петрит, кръчмаря на Вермош. Стековете цигари, самуните хляб и бутилките бира падаха върху мен на всеки завой, на всеки подскок. Друга стока не носехме. Старият дядо, който седеше до мен, само се смееше, когато го питах как е било по времето на Енвер Ходжа. После прекарваше пръст през гърлото си, саркастично казваше: „Dictatura proletariat” и добавяше, сочейки себе си: „Catholic”. Такива бяха Келмендите.


Под тези три бастиона е скрита Тамара – столицата на Келменд.

Те са най-силното племе в областта. Това са 6000 бойци, всичките въоръжени с пушки Мартини, откраднати от турците. Техният главатар Ник Лека е герой за християните в Шкодра... Наскоро му се случи едно малко приключение на пазара в града. Той разговаряше с млад високопоставен мюсюлманин, заобиколен от три слуги. Кавгата започна изведнъж. Мюсюлманинът нарече албанския главатар християнско куче. Ник Лека е човек на малкото думи. С дясната си ръка той извади своя ятаган, хвана врага си за малкия кичур коса, който всеки набожен мюсюлманин оставя на избръснатата си глава, за да може Мохамед да го хване, когато го отнася към Рая, и в следващия миг проблясна светкавицата на наточената стомана, след което албанецът държеше една кървяща глава, докато тялото й се гърчеше в мръсната улична канавка. Слугите на мюсюлманина се нахвърлиха върху Ник Лека, но жилавият планинец беше твърде голям залък за женствените жители на града. Той закла двама от тях, третият успя да избяга. След това главатарят на Келмендите с ледена усмивка вдигна трите отсечени глави, напъха ги под мишница и се запъти към своите планини, където щеше да покаже тези ужасяващи трофеи пред цялото племе.” Така ги описва Edward Frederick Knight в книгата си.


Ник Лека, байрактарят на Келменд. Снимка: интернет

В 17.30 часа започна нашата одисея по черния път. Всъщност това не е черен, а каменен път – рязан, нащърбен, кълцан в скалите. Тесен, почти без места за разминавания. На прагове. Чак когато всичко беше приключило, видях на Google Earth, че по снимките има само джипове и мотори. И нито една лека кола. Карах само на първа и втора скорост, а Ники все ми повтаряше, че карам бързо. За капак пътят беше в ремонт и отгоре слизаха камиони, натоварени с камънак. Криво-ляво се добутахме до първия превал. Това означаваше качване от 300 метра надморска височина до почти 1000 метра. А ни чакаха още два превала със сходни денивелации...


Келменд. Камък и църкви. Така го и помнех.


Келменд.

Тук налетяхме на багерите, които кротко обрушваха склона, сипейки камънаци навсякъде. Поседях десетина минути, пуших нервно и накрая гневен отидох да се карам с работниците да ни пуснат. Пуснаха ни. Шофьорът на джипа след нас въобще не изгаряше от желание да мине пръв. Запалих вярната Корсичка, форсирах и се юрнах по стръмнината. Гумите превъртяха, удари канонада от летящи на вси страни камъни... После и Ники каза, че не е имало как иначе да изпъплим. Но вярната Корсичка кървеше. Бяхме спукали картера. Залегнахме под колата да изчисляваме размера на бедствието. Капеше обилно, но поне не шуртеше.


Лобното място на вярната Корсичка. Снимка: Ники

Какво можехме да направим? Вариантите бяха два. Или да викаме Пътна помощ, която и да искаше, нямаше как да дойде по този път. Ако такава въобще съществуваше в Албания. Или да бутнем вярната Корсичка в дерето да не запушва пътя, пък да се спасяваме, както можем. Избрахме третият вариант – да продължим. С тежко сърце се качих отново във вярната Корсичка и подкарах. Все още не исках да повярвам – обяснявах на Ники как ще катерим Вила или Явор в Келменд... Той само клатеше глава и повтаряше, че, ако въобще успеем да стигнем донякъде, това трябва да е сервиз и нищо друго. Но аз продължавах с градежа на въздушните кули – словесно... А времето, както и маслото продължаваха да текат – буквално и материално. Довлачихме се до единствената чешма по пътя, край която през 1911 г. е обявена независимостта на Албания – от Келмендите. Почти беше пресъхнала. Лоша поличба.


Келменд. Вярната Корсичка, Ники и албанската независимост.


Въстанието на Келменд. Снимка: интернет

После се заизкатерихме към втория превал – Ники трябваше да слиза, че да мина през острите като бръснач прагове. Накрая стигнахме Чаф Бордолечит. От предишното си минаване знаех, че тук има хора, кафене и... може би надежда за помощ. Беше станало 19.30 часа. Напрегнати и нервни седнахме с Ники да изпием по едно кафе. Вече бях изпушил кутия цигари. Купих още една. Купихме и едно кило неизвестно по вискозитет, качество и марка масло. Вярната Корсичка унило ни чакаше. Вечерта падаше. Оставаше ни третият, последен превал преди границата.


Вярната Корсичка на Чаф Бордолечит.


Чаф Бордолечит (Пределчит) – свещеното място на Келменд. Тук те се събират всяка година през август. Снимка: интернет

Вече по тъмно започнах да се въртя и „фибите” на третия превал. Някъде в нощта отпред трябваше да е Вермош, последното албанско село преди Черна гора. Накрая видях познатия Т-образен разклон, но точно преди него нещо още веднъж ни удари отдолу и пак залегнахме на фенерчета под колата. Слава Богу – положението си оставаше фатално, но поне не беше летално. На разклона стъпихме на асфалт – натрошен, изровен, тесен, но асфалт. Сякаш бяхме стъпили на магистрала. След още 4 километра видяхме и светлина различна от фаровете на вярната Корсичка. Това беше границата на Албания с Черна гора. Насред Проклетия. Наближаваше 22.00 часа.


И съвместният събор на племената Келменд, Васоевичи, Кучи (да, Ком Васоевички и Ком Кучки в Комови са техните племенни върхове) и Братоножичи в Проклетия над Вермош, 1979 г. Снимка: интернет

Целият път от Шкодра дотук нямаше и 90 километра, но ни беше глътнал 7 часа и половина. Поне бяхме живи и здрави, а вярната Корсичка – още в движение и с нов прякор: Великата Корсичка. Според албанските граничари пътят от Тамара до Вермош трябва да бъде асфалтиран до есента на 2016 г.


Преди Вермош. Снимка: Ники

Пресякохме границата – и странно – но вече аз бях този, който искаше да продължи да кара – до някой сервиз или чак до София, ако трябва. Бях претръпнал, бях дрогиран от пътя, можех да карам до безкрай – равнодушно и механично. Но Ники започна да ме подпитва какво можем да качим в Черна гора, за колко време, откъде точно... Не усещах нищо, отговарях по навик, карах към Плав. Там купихме 5 кила масло – за доливане – и обърнахме. На Т-образното кръстовище трябваше да избирам Беране и оттам София или Гусинье и оттам пак Проклетия. И до днес не мога да го обясня – просто завих нагоре към планината. По навик, инстинкт или безусловен рефлекс. Моментално превключих на друг режим и започнах да калкулирам възможностите – върхове, времена, теренни условия, налична храна, текущо състояние на участниците... Както и да го мислех, все излизаше едно и също – Очняк. Какво друго можех да предложа на верния си другар Ники за завършек на нашето пътешествие? Само най-красивото, само най-трудното, само най-истинското.


Хората на Проклетия. Една от малкото снимки, на които сърби и албанци, православни и католици са заедно в мир. 1913 г. Снимка: интернет

За начало спряхме в Гусинье. Щом бяхме решили да се връщаме в Проклетия, поне имахме право на още едно кафе на чаршията, макар и посред нощ. Инстинктивно седнахме в кафене „Карамфил”. Отидох да поръчам. Когато излязох, пред мен стоеше Сърджан Павичевич. Прегърнах го, той мен също. Старото ни приятелство не беше хванало още ръжда. Вече бях сигурен, че все някак ще се измъкнем невредими от Проклетия. Сърджан е „нашият човек в Хавана”. Той раздава шофьорските книжки в Гусинье и върши още само един Бог знае какво. Познават го от Шкодра до Беране, албанци и черногорци, бошняци и сърби. Седнахме на сладкодумна раздумка. Неговият еко-катун в Гърбая беше спечелил състезанието за най-добро туристическо място в Черна гора. Показа ми и снимка как получава наградата от бай Мило Джуканович – оня, който си делка цигари с Берлускони през Адриатика и всичко останало със Сали Бериша през Шкодренското езеро. Деликатно повдигнах въпроса за картера. Сърджан само махна с ръка и каза: „Това да ти е проблемът. Утре в 9 часа сутринта те чакам тук да пием кафе. Дотогава ще съм намерил човек за твоя проблем.” После пак махна с ръка и келнерката донесе връзка ключове – ключовете от хижата „Бранко Котлаич” в долината Гърбая. Бяхме спасени.


Полунощ. Краят. Спасението.

По инстинкт изкарах и тези 5-6 километра нагоре по долината до хижата. Беше точно полунощ, когато извадихме два стола, седнахме пред хижата и се загледахме в черния остър контур на Очняк. Ники разряза наполовина едно шише и го пъхна под картера на великата Корсичка – да събира маслото, че да пълним от пусто в празно. Единствено в душите ни неудържимо преливаше.
Сря Юни 17, 2015 1:29 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Очняк (Мая Ньерикрит, Мая Любокучит, Звоно; Замръзнал човек) Отговорете с цитат
Ko ne zna šta su muke teške, nek pređe Albaniju peške.
Сръбска пословица, възникнала след применаването на сръбската армия през Проклетия.



На сутринта станахме чак в 07.00 часа. По прогноза трябваше да вали. Дюшеш. Сърджан като истински нотабил закъсня с половин час. После хвана от улицата някакъв майстор, който погледна великата Корсичка и каза: „Доливаш и караш. Доливаш и караш. Не бери грижа.” Това исках да чуя. Върнах се в кафене „Карамфил” без камък на шията. Вече беше дошъл и Райко – заклетият ерген и келенер-гъбар в екокатуна. Кафетата и приказките потръгнаха. Условихме със Сърджан да се видим отново следобяд да му помогнем да отвори екотатуна след дългата зима.


Класика в Гусинье. Кафене „Каранфил”, мерцедес на старо и старата джамия с дървеното минаре. Снимка: Ники


Обратната страна на Гусинье. През 1912 г. 12 000 мюсюлмани – албанци и бошняци – приемат „доброволно” православието. Както това става по същото време у нас в Родопите. Снимка: интернет

После направихме пазара из чаршията и отново се понесохме към Плав. Показах на Ники чудното езеро, спряхме се в спретнатия информационен център при джамията и накрая отидохме в кокетната дървена къщичка на националния парк „Проклетия”. Там ни посрещнаха отзивчиви хора. Казаха ни, че новите метални въжета за Очняк са купени и това лято ще ги монтират. После звъннаха на техния си хижар (в Гърбая има и втора хижа – „Карамфил”, която работи целогодишно) да попитат какви са условията в планината. Дадоха ни прогноза, дадоха ни и ценоразписа, който трябва да влезе в сила това лято. Планински водач – 60 евро за 4 часа, 100 евро за 8 часа, входна такса за Проклетия – 1 евро на ден. Малката дървена къщичка на гавазите е вече построена в Гърбая... Ники си купи прекрасната книга на Рифат Мулич за Проклетия и потеглихме обратно към хижата. Най-накрая загърмя и заваля. Нямаше какво да правим и легнахме да четем и да спим.


Плав в началото на ХХ в. Снимка: интернет


Плавското езеро и Проклетия зад него. Снимка: Ники

Чудна е тая хижа „Бранко Котлаич” – малка, уютна, спретната и преметена. Със соларен панел, стари снимки и голяма нарисувана панорама на върховете във долината. Пак бяхме сами, пак бяхме насаме с Проклетия.


Хижа „Бранко Котлаич” в края на 60-те години на ХХ в. Снимка: интернет


Очняк и зад него Карамфилите, докато валеше.

В 15.00 часа отидохме в еко-катуна. Старата компания вече ни чакаше – македонка-готвачка, бошняк-келнер, албанец-помощник, черногорецът Райко и сърбинът Сърджан. Лека по-лека работата потръгна и накрая се свърши. Надвечер седнахме на крушова ракия, много цигари и благи приказки. И аз, и Ники подпийнахме – толкова сладко, топло, на място се чувства човек тук. А Сърджан само доливаше ли, доливаше – както ние доливахме масло в картера на великата Корсичка.


Екокатунът на Сърджан. Вляво Карамфилите.


Класици – трима души за една крушка. Сърджан, Райко и Ники.

Гърбая е моята долина в Проклетия – къса, дълбока, северна и тъй уютна. Спомних си как дойдох тук за пръв път – в каросерията на един камион. Беше лятото на 2009 г., току-що бяхме качили Мая Йезерце, но още повече исках да качим Очняк. Не стана – объркахме пътя, промушихме се през Супля врата, обиколихме върха и, когато накрая стигнахме разклона за Очняк, майката на детето ни каза: „Късно е. Нямаме и вода.” Трябваше да се върнем и се върнахме още през септември същата година. Нищо не можеше да ни спре – качихме го. После паднаха и Карамфилите...


Долината Гърбая. Снимка: акад. Бранимир Гушич


Долината Гърбая от птичи поглед – от Очняк.


Първото ми качване на Очняк. 30 септември 2009 г.

Сега седяхме с Ники на масата в еко-катуна, а над нас Очняк се белееше изкусително и настойчиво. Не е висок, не е далечен, дори не е труден, а е толкова красив, елегантен с чистотата на облика си, съвършен в простотата на формата си. Надали беше от крушовицата... После от тонклоните дойде и новият химн на Проклетия. Той винаги идва оттам:

Године као срне
нестаjу е биjегу.
Успомене сад су
пољубци у сњегу.

Године и снови,
рjeка коjа теће –
то je све што имам
от тебе и среће.

Дал сам ти душу,
срце сам ти дал.
Ништа више немам,
ал’ ми ниje жал.


Падна вечерта, станахме и се сбогувахме. Сърджан ни каза: „Нищо не плащате, само връщате ключовете”. Прибрахме се в хижата и си легнахме. Утре беше последният ни ден в Проклетия.


Очняк преди залеза.

В тази наистина последна сутрин станахме в 05.00 часа. Половин час по-късно бяхме навън. Съмваше. Гъсти ниски облаци бяха налягали в долината Гърбая. Нито един връх не се виждаше. Мъчителни въпроси налегнаха и мойта скромна душа – как ще е горе, дали ще имаме гледка. Виждах как Ники нетърпеливо го тегли напред, как уверено вярва, че горе е чисто. Надявах се, че е прав. Прав беше. Всъщност този последен ден в Проклетия беше денят на Ники – вървеше вдъхновено и газеше здраво. Нямах нищо против. Напротив – радвах се.


Волушница и облаците на разсъмване.


Долината Гърбая от склоновете към Очняк.

Поусукахме се в гората – винаги става така – докато хванем пътеката по голия сипей. Пресякохме голяма лавина и се юрнахме стръмно нагоре по криволичещата хлъзгава пътека. Снегът все още бе на петна. Важно бе да е чисто на пасажа с подсичането на голямата отвесна скала – пътечето там е широко по-малко от метър. Чисто беше. По-нагоре снегът се уплътни и сложихме котките. След час и половина излязохме на разклона за Очняк. Извадих въжето, Ники – инвентара. Облаците бяха останали под нас. Очняк светеше огрян от слънцето насред чистото, синьо небе.


Ники и Очняк. Прав беше – времето се изчистваше.


Малко след разклона, в началото на маршрута – напразната подготовка. Снимка: Ники

Подхванахме широкия полегат склон към подножието на върха. Наклонът постепенно се вдигаше. След половин час спряхме в началото на стръмния диагонален кулоар, който изчезваше нейде нагоре. Преценихме шансовете да скъсаме нещо – наклонът вървеше хем стръмно надолу, хем косо настрани. А и не беше точно кулоар, а кулоароподобен относително широк, но много стръмен склон. Тръгнахме. И двамата се въртяхме отпред. Пикел... котка... котка... После пак, после отново. Това беше монотонният алгоритъм на изкачване в кулоара. После дойде първият праг, а след него и вторият кулоар.


По първия кулоар. Снимка: Ники


Ники по втория кулоар.

В 08.00 часа бяхме на малката тревиста лавица, след която маршрутът прехвърля от другата, южна страна на върха и върви само по трошляк, сипей и скала. Там са и трите метални въжета – до едно съмнително използваеми. Така и не ги ползвахме нито веднъж – обещахме си го мълчаливо. В името на „чистия” стил. Нито ползвахме нашето, останало си намотано около мен. Беше чисто от сняг. Починахме малко, оставихме котките и продължихме нагоре. Пак се въртяхме отпред, дори много по-често всеки от нас вървеше сам за себе си, по свой си начин разчитайки маршрута и провирайки се през скалите. Технически трудности нямаше, трябваше само внимание и концентрация. След половин час видях познатия къс върхов гребен. Оставих Ники да мине отпред. Нямах претенции. Напротив – радвах се.


Ники по скалната част.


И отново.


Ники излиза на Очняк. Вдясно Карамфилите.

Точно в 09.05 часа Ники стъпи на Очняк. Каквото и да напиша сега, все ще е малко, неточно, недостатъчно и невярно. Извадихме тетрадката от червената метална кутия и написахме лаконично, точно и вярно: „Ники и Иван. България. 8 май 2015 г.” Предишният надпис беше от есента на 2014 г...


На върха.

Стиснахме си ръцете, извадихме шоколада и се опънахме на припек по камъните. Целият венец на Карамфилите, Скокищата, Мая Йезерце отвъд тях... Долината Гърбая, микроскопичните къщички, източената нишка на пътя... Тишина, покой, смисъл. Не ние си „взехме” този ден, Проклетия ни го даде.


Мая Йезерце в средата.


Целият масив северно от Очняк с Карамфила на Люляшевич.


Целият масив южно от Очняк с Карамфилите и Гърбая.

След половин час поехме надолу. За качването на Очняк има само едно простичко правило – когато слезеш, тогава си го качил. Откатервахме бавно, внимателно, с удоволствие. После сложихме котките, обърнахме се с лице към склона и започнахме монотонно да слизаме. Пикел... котка... котка... Отново и отново. До момента, в който Проклетия не ни направи подарък... По-точно на Ники. По кулоара, в снега случайно намерих дълъг алуминиев шиш за рапел.


Надолу. Снимка: Ники


Подаръкът на Проклетия за Ники. Снимка: Ники

Накрая и откатерването се свърши. Отпуснахме се и се търкулнахме до първите голи камъни. Още веднъж напълнихме очите си с Очняк, наджвакахме устите си с мокър сняг и подкарахме неудържимо надолу. В 12.30 часа бяхме в долината, прескочихме придошлата река и хванахме черния път към хижата. Жегата беше нетърпима, нямаше никой.


Последното препятствие.

В хижата кипнах едно триумфално кафе и пак му ударихме един „велик одмор”. Краят беше дошъл. Чакаше ни дългият път към дома. А не искахме да си тръгваме. Бавехме се, суетяхме се, намирахме си причина – Ники метеше хижата, аз пушех, и двамата се плакнехме в близкия буен поток. В крайна сметка в 14.00 часа яхнахме великата Корсичка. Спряхме в Гусинье за едно последно кафе в кафене „Карамфил”. Оставихме ключовете. Кръчмарят се усмихна: „Добро сте дошли и следећи пут.


Veni, vidi, vici.

После пак яхнахме великата Корсичка. Оставаше ни дългият път към дома, подкупът край Андриевица, бонбоните за полицая в Нови пазар, който ме прати на съд, пристигането в София в 02.00 часа през нощта на следващия ден...
Оставаше и един въпрос. Задавах си го, докато карах. Той стои досега. И дано да остане. Какво толкова имаше и има във Проклетия, във всяка една планина? Защо именно Планината? Защо точно Проклетия?


Хората на Проклетия. Господарите на Гърбая. Албанският католишки клан Люляшевичи, 60-те години на ХХ в. Този клан, разпръснат по Европа и Америка, част от племето Келменд, все още живее в долината.

Думите на онзи пророк – който отговорил, че щом планината не идва при теб, ти отиваш при нея – бяха верни, но поне за мен недостатъчни. Имаше още нещо. Това бяха и са Хората. Без Стефан, Павката, Ники, Петолъчката Алпите, Пирина, Кораб, Балкана и Проклетия нямаше да са същите. Без Гариб от Нистрово, без дедо Пайо от Комови, без Сърджан Павичевич, без Люлцим Льогу, без Мария, хижарката на Олимп, и всичките познати и непознати хора Планините нямаше да са същите. Не идеализирам нищо и никого – човека или живота – под Коритник в съседната къща живееше смъртник, смирено очакващ изпълнението на кръвното отмъщение... Знам само едно – че не знам за поробен народ, живял или живеещ във Планина. Знам и друго, чувал съм го от бате Боби Пигов – че истинският катерач не катери скалите от камък, а скалите във себе си. Не особено успешно, но това е друг разговор – там слушайте Сизиф и Джервазути...


Мъдростта на Проклетия. „По време на многобройните си пътешествия намерих в Малесия сред албанците и най-вече измежду Келмендите сияйни хора, искрени и отдадени приятели и само смъртта прекъсваше тези най-интимни човешки отношения помежду ни. От нашия незабравим Хасан от Плочица, роден сладкодумец, през стария Ман Ариф, хайдут и ловец от Драгоби, Ук Нимай, сръчен дървар от Рогам, Исуф Зимари от Черем, мъдър и фино образован цариградски учител, тогава вече над 90 годишен, до Пренк Плуми от Никч и нашите Люляшевичи от Доля. Нижат се пред очите ми образите на тези горди планинци, които с желание и отворени сърца ни приютяваха под гостоприемния си кров, често с опасност за самите тях.” Това пише Бранимир Гушич. Аз не мога по-добре.

Природата сама по себе си никога не е предизвиквала телешки възторг у мен. Планината – също. Тя е просто купчина камък, сняг и лед, грапавина по земната кора. Никога не съм търсил границите на невъзможното, нито царството на неземното. Търсил съм началото и края на човешкото. Това, което прави от планината Планина, е човекът. Той е този, който я одушевява. Дори в самотните ми ходения пак е имало човек, макар това да съм бил аз. И колкото и да е малка и обикновена тая моя душа, тя е била достатъчна да одушеви и да осмисли една планина, най-вече Проклетия. Но и да бъде осмислена и одушевена от една планина, най-вече от Проклетия. И тоя смисъл е бил всякога само един – свободата. Всичко останало – и по-важното, и по-маловажното не може и не става без нея...


Човекът и планината. Очняк. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 8, 1964 г.

Някога попитали Игор Стравински какво мисли за смисъла на думите. Той отговорил: „Понякога се чувствам като онези стари хора, които Гъливер срещнал по пътя си към Лапута. Те се били отрекли от езика и се опитвали да общуват чрез предметите сами по себе си. Композиторът е в същата позиция – той няма словесен контрол върху музиката, която създава. Затова истинският отговор на една музика може да бъде само друга музика.” Мисля, че това е валидно и за планинаря, в по-широк план за човека, отиващ при планината. Затова и единственият отговор на получената от Планината свобода може да бъде единствено пълната липса на каквито и да е думи. Мълчание – осмислено, одушевено, обвързващо. С едно простичко правило – защото отговорността за планината е наша – „Добрият пътник не оставя следи.
А посоката беше ясна – пътувах към дъщеря си.
Край.


Madonna. В Проклетия. Снимка: Guiseppe Massani, 1940 г.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Юни 17, 2015 2:30 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Юни 17, 2015 1:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Post Scriptum Отговорете с цитат
Винаги съм уважавал първопроходците. Особено онези, които са търсели път не само за себе си, но и за другите.
Никога не съм смятал, че пиша добре.
Затова изборът и решението бяха лесни – преведох краткото есе на Бранко Котлаич, публикувано в сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1969 г.
Всички достойнства на текста се дължат на автора, всички недостатъци – на превода.







По жадувания път


В Гърбайския дял на Проклетия изпъква със своята стръмнина и непристъпност връх Очняк (Мая Ньерикрит). През 1957 г. той за първи път беше изкачен от белградски алпинисти и до 1962 г. представляваше единствено катерачен обект. През август същата година беше открит път, който е на границата между алпинизма и планинарството.


Седяхме на върха. Удовлетворени и щастливи. А бяхме двама. И върхът под нас. Остър и непристъпен. Горд.
Наближаваше пладне. Слънцето щеше да е в зенита си след час-два. Усещахме топлината му, освежена от лекия полъх на вятъра, като най-нежна милувка. Беше хубаво.
Лека мъгла се стелеше над долините. В далечината я виждахме като бледорозов слой, който ясно се отличаваше от чисто синьото небе. Никъде облак. Дори от онези, най-малките, които винаги незабележимо изникват от изпаренията по сивите каменни стени на това карстово царство.
Под нас зелена долина и едва дочуващ се живот. Лай на кучета и звън на чанове. И неясни далечни викове. Тънка белезникава нишка, виеща се през долината и чезнеща към Гусинье. Път. Потокът се вижда между дърветата, чиято тъмна окраска ясно ги отличава от жълтеникаво-зелените ливади. Гледаме зеленината под нас и слушаме живота. Струва ни се като да сме само ние двамата в този свят от камък. Сами и преизпълнени с щастие.
Стресна ни вик. Далечен глас, идващ от тревистите склонове на Ягничар. Този поздрав, пратен ни от някой планинец, сякаш запълни празнината. Дълго излизахме от уединението си, разменяйки си взаимно прекъсващи се викове. Ние двамата на каменистия връх и неизвестният пастир в далечната зелена падина.
После пак тишина. Гледаме и слушаме. Близки и далечни върхове са прошарени от снежници. Цветовете на тези пред нас са ярки и преливащи от слънчева светлина. В далечината този контраст постепенно е претопен от синевата на маранята.
Имаме усещането за пълно щастие. Струва ми се, сякаш никога до сега не бях изпитал такова преживяване и никога досега то не е било толкова истинско. Удовлетворени сме от себе си и изпълнени с вяра в своите възможности и вътрешна сила. Не без причина.
Дълго гледах този връх, наречен заради облика си Очняк. Толкова пъти с очите си изброждах неговите отвесни стени чак до най-високата му точка. А рано сутрин другарите ми тръгваха към него. В очите им се четеше решителност. Бяха твърди и непоколебими като клиновете, които висяха на кръста им. Въжетата им бяха зелени и вече разръфани от острите ръбове на стените, по които се катереха.
А аз търсех път. Исках след мен по тази чукареста пътека да тръгнат и хора, които да не носят въже. Хора, които обичат високите планини, както обичат себе си. Понякога ми се струваше, че такъв път към този остър връх няма. И все пак се взирах. От всички върхове, от всички точки, от които виждаше това мое желание. И все пак отрязъците от тези въображаеми пътища се сливаха в нещо, което можеше и да се превърне в една цялост. Толкова пъти съм прохождал с очите си този път. Надежда и страх, желание и безверие като талазите на прилива се изливаха от очите ми върху непознатите склонове.
След това дойде утрото, същото като всяко друго, с което денят се раждаше в зелената долина Гърбая. Всичко беше както е било вчера, преди два дни или миналата година. Беше толкова ежедневно, толкова просто и толкова пъти вече виждано. Дори моето желание, чийто пристъп, идващ като замах на коса, чаках да дойде във все още тъмната нощ, беше спокойно и напълно равнодушно. Как беше възможно това? Усещах в себе си безпокойство и нетърпение. Безпокойство в душата, безпокойство в очите, безпокойство в сърцето. Буря вътре в мен и пълен покой около мен.
Толкова пъти преди това утро бях излизал по скалите. С другар. По девствените стени. Никога не бяхме кроили толкова планове. Никога приготовленията не бяха толкова дълги. Тръгвахме. Понякога без резултат. Между другото, тези опити бяха технически трудни. Не бяха за всеки. В това утро аз жадувах да намеря път към връх, по чиито стени вече имаше прокарани тройки, четворки и петици и слизането от който беше на рапел. Път, за който няма да са нужни клинове и осигурителни площадки.
И все пак не вярвах напълно в себе си. Защото за какво ни е това въже, което моят млад другар носи? За какво са ни клиновете и чука, които усещам с гърба си в малката раница? И все пак тръгнахме.


Оригиналът е в столовата на хижата. Става дума за Южния връх на Карамфилите.

Предната вечер вече бях разказал на моя нов другар за върха. За пътищата, които водят към него, и за хората, които вече са били на него. Разказвах му за легендата, според която вироглавият ловец замръзва на върха, тъй като не удържа думата си, която е дал на вилата. Разказвах му за своето желание. Разбра ме. Край буйния яркочервен огън той усети себе си, усети зова на своите планини. През това лято той за първи път опозна хората от големия град, техните странни навици и любовта им към високата планина. Остана докрай. Тогава, когато последните планинари си тръгнаха от започнатия градеж на хижата и напуснаха долината, останахме аз и той, две малки палатки и едно огнище, което вечер приютяваше малкия пламък и ни грееше с топлината на огъня си и с красотата на новия живот. Тази нощ никога няма да можем да забравим. Ние двамата и неспокойният топъл пламък, а над нас тъмните силуети на върховете и мъждукането на звездите.
А когато дойде утрото, ние тръгнахме. Беше пълно с роса из високата трева, с влага и студ из гората.
Закуската беше неспокойна. От сянката на старите борове моят млад другар гледаше познатия си роден край от досега невиждана перспектива и питаше. Много и дълго. Беше безгрижен и щастлив като малко дете. Отговарях му механично. Може би и погрешно. Червеят на съмнението ме гризеше, докато се взирах в началото на пътя, който ни чакаше. Още двайсет минути и пътят започна. Дали щяхме да успеем? Дали моят другар щеше да разбере, че и неуспехът е естествен резултат в планината?
Той лежи доволен в дълбоката мека трева, скрит в сянката на вековните борове. Слага ръка под главата си и наблюдава. Гледката е толкова красива. Наблюдавам го с едва прикрита завист. Какво ли не бих дал да съм на негово място. Да очаквам и да се уча. Да мога във всеки момент да кажа, че не искам да вървя повече и че тук е толкова красиво. И все пак всеки от нас излиза от своето собствено настроение и се сливаме в едно. Пред нас има цел и тръгваме към ораслите сипеи.


Оригиналът е в столовата на хижата. Става дума за Северния връх на Карамфилите.

Първите десетина метра вървим на четири крака по стръмния трошлив каменист склон. След това стъпваме на трева, пълна с цветя. И двамата сме щастливи. Вървим из тая голяма градина, рядко помагайки си с ръце. Виждаме високо над нас края й. Знаем, че от другата й страна Крошня се продънва дълбока и непристъпна. Стръмните скали не ни позволяват никакво отклонение. Отляво е отвес, който до края си, стигащ върха, е непроходим, а отдясно са скални спусъци, които се обрушват в долината. Не бързаме. Вървим и говорим. Аз споделям своята надежда, че в края на отвеса, от страната му към Крошня, ни чакат няколко тревисти ивици сред скалите, по които може и да стигнем върха. Той непоколебимо ми вярва. Разбирам това по израза на лицето му и по блясъка на черните му очи.
Стигаме края на отвеса. Всяка наша стъпка напред и нагоре сякаш смаляваше пространството около нас и увеличаваше страха ни. Този страх вече не беше породен от очаквания неуспех след толкова години наблюдения и надежди. Аз исках този младеж, който току що беше прекрачил прага на планинарския живот, да постигне успех още с първото си изкачване. Желаех това безгранично и пламенно.
В края на отвеса сме. Вече сме задъхани и изпотени от изминатия път. Остава ни още малко. Внимателно прекатерваме скалния ръб. Вик на радост от сполетелия ни успех. Пред нас е ивицата земя. Не по-широка от метър, но равна и пълна с трева. В края й виждаме жлеб, който ни води към следваща ивица. По нататък не виждаме, тъй като теренът се изгубва от погледа ни.
Оставяме въжето и продължаваме. Гледката към Крошня е плашеща. Дълбоко под нас виждаме тревиста падина. Доста стръмна и експонирана. Предугаждаме терена й, тъй като долу виждаме само каменистото дъно на Крошня.
Тази част от пътя изминахме като в сън. Чак пред грубо натрупаната пирамида от камъни разбрахме всичко. Бяхме горди и безкрайно доволни. Никога не ще го забравим.
Седяхме на върха. Удовлетворени и щастливи. А бяхме двама. И върхът под нас. Остър и непристъпен. Горд.


Сря Юни 17, 2015 2:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
aura



Регистриран на: 10 Сеп 2013
Мнения: 4

Мнение Отговорете с цитат
Страхотен пътепис, Иване! Поздравления за преживяното и споделеното!
Сря Юни 17, 2015 3:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
dandan



Регистриран на: 26 Авг 2013
Мнения: 211

Мнение Отговорете с цитат
Браво!
Сря Юни 17, 2015 5:39 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Rincewind



Регистриран на: 09 Апр 2013
Мнения: 872

Мнение Отговорете с цитат
Всеки пътепис на Иван е пир за очите и душата ми.

_________________
Планинарство за всеки
Пътят на св. Яков (Camino de Santiago)
Сря Юни 17, 2015 5:48 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
ieronimus



Регистриран на: 30 Окт 2011
Мнения: 182

Мнение Отговорете с цитат
Хвала Smile.
Чет Юни 18, 2015 2:07 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Gollum



Регистриран на: 23 Фев 2011
Мнения: 211
Местожителство: Видин

Мнение Отговорете с цитат
Онемял съм-нищо смислено не мога да кажа.Невероятно!
Случайно ако не знаеш първата сръбска песен са казва Тишина,автор Баяга/Bajaga/,в случай ,че искаш да си я пуснеш от Youtube.
Чет Юни 18, 2015 2:10 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
x100



Регистриран на: 13 Яну 2015
Мнения: 7

Мнение Re: Мая Бошит (Голи връх) Отговорете с цитат
Ivan`Dinkov написа:
За мен Проклетия е автентична. Много повече от истинска.


!!!
Пет Юни 19, 2015 9:12 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Stefak



Регистриран на: 09 Мар 2011
Мнения: 259
Местожителство: Видин

Мнение Отговорете с цитат
Gollum написа:
Онемял съм-нищо смислено не мога да кажа.Невероятно!
Случайно ако не знаеш първата сръбска песен са казва Тишина,автор Баяга/Bajaga/,в случай ,че искаш да си я пуснеш от Youtube.


Това пък е изпълнителя на втората - Аlen Slavica - Dao Sam Ti Dušu .

Трябва ти само малка част от енергията която беше впрегнал в описанието си за Кораб за да направиш един сборник пътеписи за Проклетия и ще бъде фантастично.
Респект за описанието и ходенето.
Пет Юни 19, 2015 9:28 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2  Следваща
Страница 1 от 2

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov