Ръбове и "кончета" - трудни за обяздване

Позволявам си да открия тема за често коментираните, сложни и преминавани с респект , известен риск, но връхлитащи ни с шеметно красиви гледки траверсиращи ръбове / с уникални двустранни отвеси, пропасти, прагове, прозорци, блокажи, жандарми, игли, клекове, неустойчиви скали преспи и пр./. Те ни препълват с адреналин, самочувствие, отчаяние, но и с неописуемо красиви мигове, ако я няма досадната мъгла, мокрота, скреж, дъждец или други още по неприятни изпитания. Снимките винаги са страхотни, но не успяват да разкажат докрай всичко. Понякога това са тип „кончета“, други лесно се подсичат, разседлават и качват отново, но стремлението е винаги нагоре и напред – по ръба. По книжките пише, че те се преминават от опитни планинари, с добра физическа, психическа и отчасти алпийска подготовка. Срещал съм невинни дечица, поведени от безумни майки да преминават всичко като игра. Никой не се е пръкнал точно такъв – опит, екипировка и всичко се трупа капка по капка или ураганно наведнъж. Понякога се изисква водач, солидарност, подходящ трак. Понякога самотата е самоутвърждаване, понякога е цена и неизбежност. Не трябват класации по трудност, но сравненията са полезни и неизбежни. Личният опит е безценен, но споделеното от приятели-форумници е смисълът на общението ни.
Това досадно въведение бе породено от темата на dobrifin „ В края на лятото по Джамджията към Вихрен и наоколо“, както и от краткото, но изчерпателно описание на Ристо Туристо за отскачането от Бъндеришки чукар към Башлийски. „Шекотливо е минаването от там. Има подсичане и преминаване от двете страни на ръбчето, малко ходене по него /отровничко/, по после по ръба към Башлията, подсичане от изток – много стръмно качване по камъняк 4х4. Трябва да се внимава – нещо като Кончето, ама гранитно и през клек. Жандармите на Албутин леко ми напомнят за там.“
Напълно съм съгласен с горенаписаното. Трябва да вметна само едно – има разлика навсякъде от тежестта на раницата и натрупаната умора. Към Албутин се идва от далеч, мотаенето из клека е допълнителна екстра, но разчоплената пътечка е очертана, посоката – ясна. Подобни са и Стъпалата. Когато преди много години разпитвах Васко от Синаница /Бог да го прости!/ как е Бъндеришки – Башлийски, той кротко обясни: „Без проблем. Веднъж след една яка сбирка на хижарите в заслон Тевно, за по-направо и интересно, се прибрах от там с туба вино в ръката“. Направих неуместна забележка, че ще му потрябват понякога и двете ръце за преодоляване на грамади камънаци, а той се обиди за недоверието. Тук въпросчето ми е дали някой е слизал от средата на ръба на изток към потайното и любимо мое Башлийско езерце.
На това ниво на трудност са и одумваното Конче – в цялост от Кутело до Баюви дупки. Пак любопитен спомен. Когато преди много време го преминах за първи път в чест на 8 декември, с тогавашните обувки „пионерки“, бе непрогледна мъгла, с ледени висулки по брадите и вятър в главите, но пипнах, възгордял се, въжето само веднъж. Като не знаеш какво е встрани - няма страх. После разбрах защо другите благоразумно не пускаха залепващата за ръкавиците стомана. Тук бих добавил и Стражите / плюс Ушиците/– лесно се подсичат стряскащите места, но е отдалечено, безводно, раницата те дърпа в бездънното пъкло. Ако се приласкават самите върхове – става мазало. Имат думата пак dobrifin и ристо Туристо. Те са навсякъде – не им достига горката Рилска пустош. С тежка гърбица не е съвсем лесен и траверса Овинати – Мурад, даже и Валявишки чукар/ с двете коти/ - Мозговишки – нямам идея как слязох по сипеите и фирнования сняг. Добре ще е някой да сподели опит.
Според мен по-достъпни са преминаванията: Тодорина порта – Василака – Възела, Малкото конче след Джано към Ченгечал, Мурат – Гредаро, но никакво подценяване. Ръбовете са разнообразно „отровнички“. Емоциите като смоци смучат кръв и пот. Джамджиевият ръб не е по темата, но вече е протъркал и одран от преминавания, пък никой не разказва как се слиза с 10 кг. отгоре?
Тежки и отговорни са Котешкия чал, Църна могила и Палашица. Но съм сигурен, че там са най-красивите, незабравими, извънчовешки места в Необозримия Пирин. Само съм се любувал на препечените dido, dobrujan4eq, Мартин Петров и др. герои от форума.
Рядко турист ще се похвали с Дженгала – Дженгалска порта – твърди се, че северния ръб не може да се премине туристически и Момини двори - митичния Демиркапийски чукар. Те си се подсичат лежерно.
Най-възмоно-невъзможен е маршрутът Безимен връх – Яловарника /Северния ръб на Яловарника/. Аз на два пъти походих там малко и добре, че няколко камъчета услужливо показват тревясали улеи да оттегляне с достойнство. От Яловарника изглежда още по стресиращо. Тук има думата danin94 – за подробности?
Стана дълго изброяването. Виждал съм планински бегачи как прелитат там, където гламавият турист едва сдържа непонятния си възторг и атавистичен страх. Има място за всички. Хубаво е да се допълни, да се знае. Как се тръгва и от къде маже да напуснеш, да се откажеш - завинаги или до следващото стремление – по ръба. Макар да не си преродения Райнхолд Меснер. А зимното преминаване е съвсем друга тема.
Каква е Вашата лична и честна - измъчена или вече претръпнала „класацийка“?

За мен истинско предизвикателство си остана Средоноса, едно разклонение на карстовото било на Баѝови дупки , много красиво диво и непристъпно и от двете му страни. Интригуващ със своя релеф , скосен и много остър с доста прагчета съчетани с клек и голи каменни отвеси. За разлика от Църномогилския и Котешкия чал ходенето там е пълна импровизация и лавиране по ръба . Подхода от долната му част е от Парева поляна , по една почти изчезнала пътека . За съжаление и двете ни ходения там тази година предвид лошото време се провалиха , но ни запалиха фитила за догодина.