ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-) Отговорете с цитат
ПРЕДГОВОР

Този пътепис е изминал доста път през времето, пространството и компютърните магистрали, преди да дойде до тук. За пръв път се приближи до мен това лято, когато си седях пред хижа Тешел в Родопите, чаках яденето да стане готово и блажено мърдайки пръстите на краката си, ровех из любимия форум. Видях че имам съобщение от Борис, което само по себе си беше приятна изненада. Още по-приятната изненада беше, че има разказ за Пътеката от 2013 година. С една малка подробност - някой трябваше да го пусне на бял свят. Естествено веднага се съгласих да бъда този човек, като само помолих за кратка отсрочка от една седмица, докато стигна до Мезек Wink
Както често става, едната седмица се превърна в няколко, поради чеверме, маркиране и чистене на стари сметища в Рила, но понеже се касае за добри дела вярвам че закъснението ми е простимо Smile
Най-накрая файловете и снимките са в мен и работата може да започне. Борис каза, че не е спешно, така че няма да бързам. Голямо изкушение ще бъде да зарежа публикуването и първо да изчета всичко, но ще се опитам да го преодолея, и без това имам привилегията първа да се насладя на разказа. Smile
Заглавието на темата е мое. Питах Борис какво да бъде, той съвсем нехайно каза каквото искам и че нямало значение. Shocked Аз моите заглавия по половин преход съм ги мислела, а за това имах само половин ден Laughing Повечето от вас ще се сетят от къде идва, а който не се сети може да провери в Гугъл. Няма никаква аналогия с оригиналното произведение или с автора му, просто така ми хрумна Smile Ако Борис или Митака кажат, ще го сменя, това е възможно да стане винаги.
Но стига съм писала, знам че никой не обича да чете предговорите на книгите.

Приятно четене и на мен и на вас! Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 06, 2014 10:15 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Пролог

М.: Необяснимо нещо е любовта, нещо което човек не може да каже откъде, как и защо се е появило, кое го подхранва … или го има, или - не!
Обичам планината!
С колело в планината е и приключение, и романтика, и спокойствие, и напрежение /но само мускулно/! И колкото повече, толкова повече! – както е казал Мечо Пух. Преходът „Ком-Емине” е едно такова удоволствие, което няма как да бъде описано с думи. Може евентуално да бъде сравнено с нещо, но това ще е само частично докосване до преживяното, защото две еднакви неща на този свят няма! И две еднакви преминавания на Пътеката „Ком-Емине” няма! Всеки път си е сам за себе си, винаги има нещо ново, нещо старо, нещо познато, нещо непознато, малко псувни, много кеф, сигурност и несигурност, пек и студ, дъжд и суша … /и прочее антоними Smile/.
През лятото на 2013 г. Пътеката „Ком-Емине” успях да премина за втори път, като преди това имах други два опита, първият символичен, а втория – поучителен.
Подготовката за тази година – 2013-та, беше никаква. Абсолютно никаква! Аз, както казва моя приятел Борката, съм един обикновен чиновник /като него/, който по цял ден работи на едно бюро. А и в последно време ми беше много напрегнато. Имах много служебна работа, семейни усложнения, душевни терзания. И все едни дилеми ми се заформяха, така ли да направя, иначе ли, на този ли да угодя, на онзи ли, а пък ако може на всичките – най-добре! Угаждах на един, съобразявах се с втори, съдействах на трети … и за мен самия време не оставаше. Успокоявах се, че щом отмине поредното напрежение, ще отделя малко време за себе си. Но след поредната задача, се появяваше друга и т. н. Smile И когато Борката се обади и предложи и тази година да побродим из Балкана, ми „просветна” - ето едно нещо, което бих направил наистина за лично удоволствие! Странно нещо е живота, предложението за почивка дойде от човек, за когото никога нищо не съм направил /освен понякога да му правя компания в планината Smile. Всъщност, преди години бях дал на Борис моята вода, когато той беше „жабясал” в едно сушаво място, но това не се брои, защото тогава не бях жаден, за разлика от него Smile!/. Та така, през 2013 г. цялото си свободно време отделях за ремонт на една малка селска къщичка и нямах време за каквито и да било тренировки, даже и на футбол с приятели бях престанал да ходя, а към околните планини поглеждах с тъга /и особено щом завалеше дъжд - тогава растат гъбите, които обичам да събирам Smile/.
Второто важно условие за „Ком-Емине” бе да получа разрешение /все пак ще отсъствам 10-тина дена/ и то ми костваше различни неща /които е неудобно да описвам подробно, защото имам уговорка с Борис да му предоставя копие от това, което започвам да пиша, а той, ако реши, да публикува написаното/.
И така, разрешение – имах, подготовка – не, но последната се компенсираше от огромния мерак и желание! Следващото важно нещо за начинанието бе техническата обезпеченост. Излишни пари нямах. Поради това не съм правил каквито и да било инвестиции за техника, дрехи или други неща.
Велосипедът ми е Шокблейз R7 PRO, купен пролетта на 2011 г., с изцяло заводска окомплектовка, с изключение на седалката, която смених с любимата ми Selle Royal Blast Gel Plus. Според Борката тази седалка - толкова тежка и грозна, по-скоро прилягала на селско колело, от ония, с които се отива до кръчмата или до селския магазин Smile. За мен обаче тази седалка е незаменима и неоставима, защото ми е най-удобна! /За съжаление при този преход това любимо ми седло се съдра и гелът взе да излиза. Ще трябва да си търся друга седалка./ От лятото на 2012 г. на рамката на колелото бяха останали две дунапренени приспособления, направени от някаква мехурчеста материя, използваща се за изолация на тръби, обвита с тиксо. Едното „омекотено” място беше точно в средата на кормилото, защото там хващам и бутам колелото по баирите и за да ми е по-мекичко и удобно. А другото омекотено място е точно пред централния венец, защото там си слагам колелото на рамо, когато го нося по камънаците или през драките. При предходните преминавания по трасето опитвах да слагам разни чантички и висящи приспособления по рамката, но вече не слагах такива. Опитно бях установил, че всички висящи „нещица” рано или късно /но неминуемо!/ се съдират и падат. И най-често това става /по един от законите на Мърфи/ при някое по-рисковано спускане по стръмен терен Smile - след което следва внимателно спиране, оглеждане на щетите, връщане и събиране на разпилените вещи, натъпкване на разни неща по раници и джобове... Случвало се е и раздиране на багажа от клони или дори от остри камъни по тесни горски пътечки. И всъщност, багажът закачен на рамката понякога даже и пречи, особено при по-значителна преумора /когато едвам се качвам на колелото/, при пренасяне на велосипеда през скали или при обикновеното, тривиално носене на колелото по пресечен терен. Затова всичкия си багаж предвидих да натъпча в старата си раница – „Ташев”-ка, „ийгъл- някакъв”, 35 л. Но седмица или две преди тръгването Борис предложи да ми даде да ползвам за това пътешествие неговата, специално пригодена за целта раница. Тя е по-издължена на височина, т.е. по-удобна за велосипедист, вероятно с повече джобове и сигурно с разни други по-удобни неща, за които най-вече Борката знаеше /защото той повече от мен ги разбира тези работи и аз му се доверявам Smile/.

Б.: Тази раница всъщност е Лило 40 с някои леки модификации, които човекът от Бургас, който ги произвежда, се съгласи да направи на стандартния вариант по моя поръчка. С нея бях на КЕ 2012.

М.: Та, решихме аз да ползвам старата раница на Борис, за да може той да вземе новата си такава, подарък от жената.

Б .: Става въпрос за Ташев Кентавър 60+10, която отдавна си бях харесал и жена ми ми я подари за рождения ми ден. Знаех, че е прекалено голяма, знаех, че е грешка да тръгвам с нея по КЕ с колело, но пустият му мерак да я разходя по Балкана, пък и поне веднъж да имам предостатъчно място за всичко… Тъй или иначе, повече няма да повторя Smile

М.: Багажът ми беше същия от 2012 г., даже и блузките и смешния велосипеден клин ми бяха същите. А велосипедът ми от миналото преминаване „Ком-Емине” от 2012 г. въобще даже не беше и ремонтиран, а само измит и прибран. Седмица преди началото на приключението занесох колелото си във вело-сервиза на едни приятели за подмяна на гумите. Борис в някаква интернет-страница, представляваща разкази в картинки (Б.: Препратка към разказа от 2012 г.), би трябвало да е обяснил как при прехода ни през 2012 г. в района преди и около Голямата нива /намираща се някъде северозападно от с.Смочево, западно от Ришкия проход и северозападно от яз. Камчия/ имахме ужасни проблеми. Пътеката бе затрупана от нападали дървета и в определени участъци даже беше и въобще неоткриваема. Та тогава гумите ни бяха станали на решето. В един момент Борката беше преброил 10 едновременни спуквания /т.е. дупки/ на едната си гума

Б.: По-точно бяха по 5 бр. на всяка гума Smile.

М.: А аз се придвижвах „на магия”, защото вътрешните ми гуми бяха натъпкани с някаква „технологична боза”, която временно запълваше по-малките пробойни. И колко трънчета всъщност бях насъбрал и колко дупчици се бяха появили – даже не исках и да си помислям!

Б.: Митака сигурно е забравил, но аз помня: на една чешма над с.Каменско (вече на слизане от Пътеката, понеже да продължим по нея беше равно на самоубийство) на него също му се наложи да лепи вътрешна гума, въпреки бозата, а освен това се наложи да подложим и едно парче под външната, която беше получила голямо разкъсване от камъните по долината на Герила.

М.: Та от тогава знаех, че по гумите ми има незнаен брой малки разкъсвания, които във всеки един момент можеха да направят по-големи проблеми. Затова единственото ми финансово усилие преди прехода през 2013 г. се изразяваше в това да сменя изцяло вътрешните и външните гуми. Всъщност, освен новите гуми, купих и помолих момчетата да поставят някакви предпазни каучуково-силиконови ленти между вътрешните и външните гуми. Исках да постигна максимално най-добра защита от тръните по горските пътеки! Припомняйки си подготовката, се сещам, че от прехода „Ком-Емине 2012” до прехода „Ком-Емине 2013” по различни субективни причини въобще нямах време и възможности даже и да си покарам колелото някъде. Реално както си бях прибрал велосипеда от н. Емине през 2012 г., така и си стартирах с него от х. Ком през 2013 г. За последствията от това – по-късно! Smile

Б.: Аз също потеглих без абсолютно никаква физическа подготовка, а на колелото само купих нови вътрешни гуми. Искаше ми се да си взема такива като на Митака, с боза, ама пусто, финансите трябват за много други неща и колелото все остава някъде назад на опашката... Накрая си взех от пазара по 3 лв. бройката Smile Друг път все някой майстор намирам да ми регулира накладките и жилата на спирачките, сега сам извърших тоя ремонт Smile Като накладките си ми бяха старите от КЕ 2012, а поради неразбирателство с жена ми (която не бива друг път да пращам тя да ми купува велокомпоненти) като резерв имах само 1 чифт накладки, т.е. само за едната гума. Обаче смяна не се наложи, за щастие, трикомпонентните накладки за V-brake могат да издържат при сухо време без проблем 2 КЕ-та, казвам го от опит Smile И още са ми на колелото, и спират перфектно! Smile

М.: Предполагам, че из форумите има достатъчно информация за това колко и каква екипировка да бъде вземана при такива преходи. Аз лично си нагласих удобни летни дрехи, бързосъхнещи и задължително с дълъг ръкав /да не ме мори много слънцето по откритото планинско било/; резервен комплект от блузка и клин; 6-7 чифта чорапи и долни гащета /идеята е да имам по едни чисти за всеки ден, като 3-4 от тях следва да бъдат изпрани по възможност някъде по трасето, за да имат време да изсъхнат и пак да се ползват, според ситуацията/; връхна дреха с качулка; топло долнище и горнище за спане и вечерни разходки; бейзболна шапка /тя ми е задължителна, защото ми е „талисманска”. През 2013 г. обаче толкова много се проскуба горката, че май това пътешествие й беше за последно/; велосипедна каска; бинтове и лекарства в неголеми количества; самобръсначка, огледалце, четка и паста за зъби /последната частично използвана - няма да нося цялата, тежка тубичка с паста за зъби /; резервна гума и инструменти за колелото; помпа; спален чувал; палатка; челник; допълнителен фар на колелото; шалте за спане; храна – ядки, сухари, мед, бонбони, разни десертчета; две пластмасови шишета по 500 гр. вода /напълнени първоначално с кока-кола/ и още едно 1,25 л. с вода, закрепено на рамката на велосипеда /в някакво приспособление, купено от магазин „Джъмбо” за 2-3 лв./, както и кретенска на вид чантичка за кръста, в която държах пари, фотоапарат, джобно ножче, малка отвертка, малки клещи, документи и няколко камъчета /взети от вр. Ком/. Да не забравя обувките, те са много важни! Тази година, за разлика от предходната, не си купих специално „чистак-бърсак” нови маратонки /тогава бях взел едни за 20-30 лв./, ами намерих едни удобни стари такива, ползвани от 3-4 години, на които им беше дошло времето за „пенсиониране”. Взех, както и при другите си преходи, и едни „аква-обувки” с по-плътни подметки, които ползвах като чехли или като заместител на маратонките /когато се намокрят/. Системата с тези допълнителни обувки беше следната: ако дъждът не е внезапен и не ме домързи, в дъждовно време обувах аква-обувките /купени преди години от Метро за 20 лв./ за да запазя сухи маратонките си. Защото най-гадното нещо, според мен, в планината са мокрите обувки! През предходната 2012 година /дано остане време да опиша и това си преживяване/ специално си бях взел нови, леки и удобни маратонки. През първите три дена с тях беше голям кеф, направо се радвах на правилния си избор с обувките – леки, с големи грайфери, здраво „зацепващи” по терена. Браво, наистина „Булдозер”! След 4-тия ден обаче взе да се прокрадва някакво съмнение, защото подметката се сби и се появи особена „свръхсетивност” Smile към неравностите по терена. След още един ден това съмнение премина в притеснение, а след това и в страх, дали въобще ще успея да завърша прехода. А последните дни направо виех мислено от болки, защото подметките се изтъркаха и почти стъпвах на бос крак! Вървях и си представях, как пристигам привечер на н. Емине, паля огън и ритуално, с налудничави пламъчета в очите, изгарям тези скапани маратонки на клада, проклинайки китаеца, който ги е направил и собствената си глупост! Smile В заключение – обувките с меки подметки са изключително неподходящи за подобен преход, макар и с колело. Тогава – 2012 г., си мислех, че щом повечето време ще съм на колело, обувките няма да ги ползвам толкова много /нали ще се возя Smile/ и може и да не са с много здрави подметки, като най-важното е да бъдат леки. Да, ама не! Протъркаха се пущините, като накрая подметките бяха даже продупчени и подпъхвах разни неща, за да не стъпвам на земята по чорапи. Това ми беше големият урок от 2012-та. Поради това през 2013 г. си взех старите, с твърди подметки, кожени, обикновени маратонки, купени преди години за някъде около 20-30 лв., евтини, но проверено здрави и удобни.
Предварителната уговорка с Борис беше да се опитаме да преминем по трасето за традиционните за нас 10-тина дена, които да разпределим по маршрута според конкретната ситуация – време, технически проблеми, умора, загуба на маркировка и прочее. Всеки си носеше багаж, какъвто намери за добре, включително инструменти и лекарства. Палатката я нося аз /може да изглежда привидно нечестно, че аз носех палатката, но за мен не беше така. Тази палатка е лека и малка, а най-важното нещо, решаващо за крайния успех, всъщност носеше Борис. И това беше собствената му глава, в която имаше изключително голям обем полезна информация за маршрута Smile/. Всъщност Борис носеше картите /от които реално не сме се ползвали, но все пак трябваше да вземем/!

Б.: Картите не тежат колкото една палатка, но Митака е своеобразен мазохист Smile

М.: В последния момент установихме, че и двамата носим карти и аз моите ги оставих на човека, който ни закара до х. Ком. Освен това бях взел мобилния си телефон, в който бях въвел GPS-траковете на Пътеката /свалени от интернет/.

Б.: Така за пореден път не се доразбрахме кой какво ще носи, за да няма дублиране на багаж (например аптечка, инструменти, карти и др.). Ама за това е виновен Митака, понеже аз му пращам предварително един списък с неща, които НЕ ТРЯБВА да взимаме и двамата, а впоследствие разбирам, че той най-грижовно се е запасил точно с тях! Smile Ама той е пич чистосърдечен и не мога да му се сърдя Smile

М.: Борис предложи да тръгнем на 24.07.2013 г. - някъде към обяд, да мина през гр. Монтана с автомобил /шофиран от мой приятел/ и да го взема на път за х. Ком. Той съответно щял сутринта да отиде на работа с колелото и раницата. Представях си го облечен с велосипедния клин и блуза под костюма Smile - седнал на бюро и нервно поглеждащ към часовника… Като в онази реклама – щом стане обяд, разкъсва вратовръзката и ризата като спайдърмен, обува маратонките и тича като луд на свобода, в случая по „Ком-Емине” Smile!

Б.: Опитът ме научи, че края на юли-началото на август е добро време за този преход – все още дълъг ден, сухо време /не важи за 2014 Smile/ и голямата група вече е минала Smile Колкото до нарисуваната от Митака картина, тя може да подхожда за телевизионна реклама, но действителността е друга Smile Никога не съм носил костюм на работа, за вратовръзка да не говорим! Smile

М.: Датата не беше проблем, когато Борис каже – тогава! Най-важното за мен беше, че той въобще пак се е навил да се мъчи по баирите. И покани мен за компания! А и той е много предвидлив човек! Сигурен бях, че предварително е съобразил прогнозата за времето, кой кога и от къде е тръгнал или ще тръгне по Пътеката, състоянието на трасето и прочее подробности, за които не бях и не съм в състояние да се досетя Smile.

Б.: Това КЕ беше четвъртото ми поред. В интерес на истината тръпката не беше както в началото, но то е нормално да е така. Както бях тръгнал без никаква предварителна подготовка, с подрънкващо колело, с огромна, тежка раница и без мотивация за успех на всяка цена, имах нагласата, че може и да не завърша този път. Бях много спокоен, бих казал даже прекалено спокоен и без очаквания, а в същото време знаех, че това не е добре. По КЕ трябва да има един лек стрес и страх, който да те държи постоянно нащрек, това си е част от хубавото КЕ Smile Аз нямах този страх и мисълта, че вероятно подценявам маршрута или пък надценявам себе си, ме караше да мисля, че този път може наистина да не завърша. Но нямаше да правя трагедия от това, ако се беше случило Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 06, 2014 10:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Преди старта

М.: Едно от любимите ми изпълнения на всички времена е The Final Countdown на Europe. Не помня на 24.07.2013 г. да съм си тананикал нещо, но от сутринта определено настроението ми беше в унисон с тази мелодия…
Тръгнах от гр. В. Търново сутринта с идеята да съм към обяд в гр. Монтана, където да изчакам Борис да свърши половината си работен ден, а след това да отидем до гр. Берковица и х. Ком /нова/. Шофираше един приятел с по-големичък автомобил, в който да се поберат освен нас и двата велосипеда с багажите.
В гр. Монтана пристигнахме навреме, но се наложи да изчакаме малко повечко Борис, тъй като в последния момент му се появила някаква спешна и важна служебна задача за решаване. Време имаше, летният ден е достатъчно дълъг! Само дето не бях закусил и съответно обядвал и докато чаках моя спътник показах на Драго /нашия шофьор/ какви „боклуци” съм взел за из път. На едно кръгово кръстовище в началото на града хапнах малко сухари и ядки. А на Драго нито сухарите, нито ядките, нито печения ориз му харесаха /този ориз е направен също сякаш пуканки са пресовани като стиропор на кръгчета, интересна технология, но май само на мен ми е вкусна Smile/.
След като Борис най-после пристигна, по пътя към х. Ком си припомняхме миналите подобни пътувания, къде сме спирали, какво сме коментирали, каква ужасна мъгла имаше тогава /а сега какво беше приятно времето/ и прочее. Спомнях си как първата година, когато ми беше влязла „муха в главата” да тръгна по това трасе, тогава сам, се измъчих да карам с колелото по стръмния баир от гр. Берковица към хижата. То вярно – асфалт, асфалт, ама с такъв ужасен наклон! Добре, че тогава по пътя ме настигна едно момче с микробус и ме закара до горе, избавяйки ме от мъките! А сега с този автомобил – хоп, неусетно пристигнахме до х. Ком /нова/.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 06, 2014 11:01 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 1
х. Ком – х. Пробойница


М.: В приятно време, към 15 часа, стигнахме до хижата и започнахме финалните приготовления за начинанието. Аз набързо прехвърлих своя багаж от старата си раницата в раницата на Борис. Той пък гордо се кипреше с някаква голяма, видимо тромава и обемиста раница. Да си призная, малко ме смути тази негова раница, но нищо не казах. Знаех, че е голяма, ама тя много голяма бе /на живо/! „Щом си му харесва на човека и си му е мерак – да си я носи! Smile Лошо няма! Ако много му натежи – ще си почиваме повечко – аз ще лапам ягоди и боровинки, пък той ще пуфти седнал на някой пън! Smile” - така си мислех …



Ей го на! Със сандали на бос крак /което за мен винаги е било изключително странно и неразбираемо!/, вързано с въженце шишенце с вода /този път без резенчета лимон и други глупости в него, засега!/, готина шапка и ужасна раница. Казах вече, щом раницата е подарък от жената - ще я носи и песен ще пее! Smile

Б.: Сандалите много пъти съм ги коментирал, универсална обувка за лятно КЕ, няма суша, няма киша за нея, не запарва, съхне бързо… Единственият й недостатък е опасността да си нанижеш крака на някой остър клон в гората, което ми се е случвало, макар и без страшни последствия (змиите не ги коментирам, понеже смятам страхът от тях за преувеличен; вероятността да те ухапе змия в България и да умреш от това, е нищожна) . Шишето с водата се връзва с въженце, защото при силно друсане пада и оставаш без вода Smile Резенчетата лимон в шишето, както и медът, са добра идея, ама само през 2011 г. ги ползвах Smile. А платнената шапка с широка периферия е най-доброто средство за защита на главата – пази от изгаряния лицето и врата, намокрена, държи хлад в жегата, пази от вятър и е своеобразна „каска“ по отношение на шибащи клони.

М.: Аз пък бях доволен, че моята любима въобще ми разреши да участвам в прехода и се надявах после да не ми „го изкара през носа” Smile Smile Smile. На следващата снимка този с червено-черната /като на македонското знаме/ блуза съм аз, а Драго ми помага да натикам багажа в раницата и най-вече наблюдава да не изпадне нещо в страни, за да не се загуби при прехвърлянето.



Всъщност, като гледам сега снимките си мисля, че моята раница и най-вече багажите по нея бяха доста по-зле разпределени и окачени от тези на Борис.

Б.: Е, то оставаше и да не мога да си разпределя багажа в 70-литровата раница Smile



М.: Но това беше само в началото. Тогава бях взел повечко храна, която само трябваше да изнеса до върха, а после и до първата нощувка, където да я изядем… Така и стана. След това багажът в раницата се понамести, а към края на пътуването беше даже вече съвсем наместен Smile.
След задължителната снимка на фона на хижата /като аптекарски шишета, ама с възходяща градация от ляво на дясно Smile/ …



…потеглихме по Пътеката!
До старата хижа Ком пътят се ядваше, нагорнище е, малко се караше, малко се буташе /пестяхме сили, пък и не искахме да се изтормозваме на старта/.
Ей го на - Борис, усмихнат и доволен, вероятно защото пак е на заветната Пътека. И аз вероятно изглеждах по същия начин. Много ми е приятно в този район! Пък и времето си го биваше: нямаше пек, нямаше вятър, нямаше дъжд; имаше доста време до смрачаване и съответно не бързахме.



А оттам нагоре към вр. Ком наклонът е доста стръмен!



Нагорнището е гадно, колелетата избутвахме, а на места пренасяхме. В някои участъци докато бутах, очите ми бяха на нивото към средния венец. Т. е. наклонът е толкова голям, че аз и Борис не можехме да караме. На горната снимка районът е относително по-полегат, но преди това в смърчовата гора, наклона е около 45 градуса, а почвата е изровена. На такива малки полянки понякога спирахме, хем се снимахме, хем почивахме, хем ровех за боровинки! Тази година боровинките бяха много малко, почти хич Sad - тъжна работа! На едно място, по-надолу, има едно паднало дърво с голям дънер, през който през последните 3-4 години редовно пренасяхме велосипедите. Там винаги се сещам за изцъклената физиономия на нашия приятел Стампата от гр. Русе, който през лятото на 2011 г. при преминаването през това място, когато пое повдигнатото мое колело над дънера, като същински оракул с кърпа на главата, рече: „Много тежко това колело бе, като ти гледам и раницата … дали ще успееш до морето?”. Пък аз с увереност, лежерно му отвърнах: „А, ще успея, ще успея!”. Да, ама не успях Smile /тогава/!
Ето го вр. Ком в далечината /когато излязохме на високото било/ …



Преминаването покрай този маркировъчен кол винаги свързвам с виелица, дъжд, студ и мизерно джвакащи обувки. Този път обаче времето беше приятно, размина ни се Smile! И как да не е усмихнат човек – светло е, излязохме почти на равно място, целта се вижда /т. е. няма мъгла/, няма вятър или дъжд, топло е! Пътеката е полегата с лек наклон на изкачване между хвойни и треви.
Преди самия връх слязохме от велосипедите и продължихме, избутвайки ги към високото. И така се бяхме засилили, че ако не бяхме спрели, току-виж сме се озовали ча-а-ак в сръбско Smile



- „Борка-а-а-а, къде хукна?” - Smile, хм, чак така не съм викал. Всъщност си бутах, леко и спокойно, по нагорнището. Настигнах Борис /или той спря да ме изчака, не помня/ и двамата продължихме, говорейки си разни неща. По едно време, току пред върха, някой, може-би Борис, каза: - „Абе, от какъв зор бутаме тези колелета нагоре, като пак ще трябва да слизаме?” Умна забележка! Дружно, със съзнанието, че сме будали, оставихме колелетата на едно малко по-равно място, североизточно от пътя. Но беше близо до върха, защото малко след това: - опа-а, паметникът на Дядо Вазов се появи!

Б.: А пък раниците си ги бяхме оставили в хвойните още в началото на Среден Ком. Само фотоапаратите взехме. И друг път ми е хрумвало да не качвам целия катун до горе, но чак на четвъртия път (всъщност това беше петото ми качване на Ком) наистина го направих.

М.: Вр. Ком си го знаем …



Не мога да си обясня защо нямаме снимка двамата с Борис от вр. Ком. Може би защото и двамата не се „впрягахме” много-много от започналото „приключение”, което вече не възприемахме като ча-ак такова значимо, колкото преди.

Б.: Всъщност имаме, но заради лошото разположение на фотоапарата (нагласен на самоснимачка) снимките не са много за показване Smile Тая обаче си я харесвам Smile :



М.: Аз се качих на металното съоръжение, за да направя по-нестандартна снимка в стандартната за мен поза „а ла шотлански боец”.



И понеже нито светкавици се появиха /защото може би бях без меч, а и Борис се разхождаше наоколо все още с цяла глава, снимаше и събираше камъчета Smile /, нито успях да падна – поехме по Пътеката!

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 06, 2014 11:59 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Всъщност, след няколко крачки се върнах назад до металния стълб и скъсах парче плат от периферията на късметлийската си шапка /то и без това се беше отпрало Smile/, което привързах към един ръждясал винкел. За късмет, за спомен, като талисман за гаргите – де да знам, просто реагирах на внезапния порив на желанието! Споко, шапката беше /а и е - 100% вълна/, поради която й натуралност не съм замърсявал природата, все едно някоя овца се е отъркала в пилона и е оставила малко от кожухчето си. А и като се замисля, може това сравнение да не е всъщност много далеч от истината … Smile Smile Smile

Б.: Следната снимка показва какво значи „след няколко крачки“:



Малката червено-черна точица почти в центъра е Митака, поддал се на порива и хукнал нагоре по баира да си върже парцалчето от шапката на винкеловата конструкция Smile Честна дума, завидях му на ентусиазма и енергията, с която изкачи отново Ком заради подобно нещо! Smile

М.: Качихме се на колелетата и с тях се спуснахме по надолнището. Снимах Борис, докато преминава покрай една живописна ела /смърч, или каквото и да е там иглолистно дърво/. Специално спрях и го издебнах за снимка, пък той така се изненада когато ме видя, че без малко да падне Smile .



Всъщност, тази година бяхме вече захитряли и още на седловината под вр. Средни Ком, при изкачването, свалихме и скрихме раниците в хвойните край пътеката, за да не ги мъкнем нагоре-надолу. Спомням си, че след като оставихме раниците периодически поглеждахме назад, към тях, за да гледаме дали някой човек или животно не се опитва да ги докопа /в тях имаше все пак храна, която дивите животни надушват от далеч. А и документите и парите на Борис май бяха останали там Smile /. На връщане намерихме раниците след кратко издирване. В този момент снимах Борис – току-що нарамил раницата и с бодър вид, канещ се да яхне колелото на път към морето Smile .

Б.: В интерес на истината, не ми беше много лесно да си намеря раницата, май добре я бях скрил Smile



М.: След това място пътят всъщност продължава на изток, но с подсичане върха от юг, с леко спускане. Има нещо като кръстовище, на което ние хванахме пътя изровен от АТВ-та и джипове, който първо се спуска притеснително на югоизток, но после се хоризонтира в посока изток.
Пътят в този район е приятен за колоездене. А щом забележа планинско поточе, по възможност без животински лайна в него, как да не спра и да не пия една студена, бистра, изворна вода! Това до което спрях извира малко по-нагоре от мястото на снимката. Спрях и пих вода, легнал на лицева опора /малко е акробатична позата, но така водата е още по-вкусна/ с опираща във водата козирка на шапката и намокрен нос, лочещ живата водица с истинско удоволствие! Нямах физическа нужда от вода, просто като видя такова поточе, някакво реле в мозъка ми щраква и вътрешния ми глас казва: - „Пий! Къде ще намериш такава вода бе, будала, пий!” И аз спирам и пия. Човек трябва да се доверява понякога на вътрешния си глас! /но без да прекалява, защото прекаленото вслушване във вътрешните гласове може да доведе до безплатен курорт в едни специализирани заведения Smile , където дават шарени хапчета или обличат ризи с връзващи се ръкави Smile Smile Smile /. Борис замина напред, докато пиех вода. „Няма нищо, ще го настигна, къде ще избяга?” Пък и той самият не бързаше да се отдалечава много.



Когато настигнах моя спътник, му се примолих да го снимам пред някой камък с новопоявилата се в района червена маркировка. Не знам кой и защо е поставял тази червена боя, приличаше ми на временна работа, един вид „отбиване на номера”. Но снимката ми хареса – Борис в „пълно снаряжение” на фона на красивите планини.



След това пак започна едно препускане, но в добрия смисъл, без много напрягане, защото пътят е равен, с лек наклон на спускане, подсичайки повечето възвишения от южната им страна. В един момент край нас се появиха прекрасни, диви цветя. Красота! Подминавайки първата компактна туфа си помислих, че може-би трябваше да спра, за да снимам тази чудна цветна феерия. Но не ми се искаше да убивам засилката си и продължих. Втората такава туфа беше по-малка и аз си казах: - „Ей, мързел, ако не спреш, цветята ще свършат!”. Но не спрях. И веднага съжалих! Затова, щом забелязах в далечината третата голяма туфа, веднага започнах плавно спиране /с оглеждане на мястото за най-добър ракурс за снимка/. Когато спрях, установих, че това е най-проскубана туфа с цветенца от подминатите, но вече бях спрял - Smile ! Че пропуснах момента – пропуснах го /за кой ли път/, но за да не съм съвсем „капо” направих една снимка /всъщност няколко, но на другите снимах ухилената си физиономия пред и между божествената красота Smile /. Красотата е видна, нищо, че снимката е зле аранжирана, с отрязани върхове на дървета и прочее.



Гледайки недобре фокусирания кадър се сещам да отбележа, че и тази година нямах свестен фотоапарат. Бях взел стария такъв на брат ми, който е с разбит дисплей и съответно при снимки не може да се вижда какво всъщност обхваща самия кадър /само се предполага, т. е. снимката става с интуитивно насочване и натискане на бутончето, докато каже „щрак”/. Догодина, живот и здраве, може и да забогатея и да си купя свестен фотоапарат Smile .
А Борката продължи напред /той е онази червеникава точка в средата на следващата снимка/. Амбицирах се да го настигна и да му кажа какви работи пропуска да забележи покрай пътя /ако е пропуснал/.



Настигнах го и му казах. Покарахме малко заедно, а след това той пак замина напред, защото аз бях толкова щастлив, че съм отново на Пътеката, че съзерцавах околността и се наслаждавах на момента, без да бързам /а и не може хем да гледам наоколо, хем да карам бързо Smile /!

Б.: Ей това си го отчитам като голям недостатък: като сляп съм за местата, през които минавам. Нито ягодите виждам, нито гъбите, нито дърветата и боровинките ми правят впечатление, цветята пък още по-малко. Мисълта ми обикновено е заета с това какво следва, къде има вода, кога ще стигнем до следващата точка, ей такива глупости. Искрено завиждам на спътника си за способността му да вижда и да се наслаждава на нещата, носещи истински смисъл и удоволствие за душата. Е, като прекарам няколко дни с него, малко по малко уж „проглеждам“ и аз, но до неговото ниво едва ли някога ще стигна Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Сеп 07, 2014 12:58 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Когато се появи телевизионната кула на вр. Зелена глава, западно от Петроханския проход, реших, че е време да настигна моя спътник. Влизахме в гората, не че и там не е красиво, но понеже гледките са по-еднообразни, предвиждах по-редки заплесвания /т.е. по-бързо придвижване Smile /.



То хубаво го бях измислил, но има ли гора – има и горски полянки! А щом има горски полянки /в това време на годината и в този район/, има и какво? – ягоди!



Чудна работа Smile, всичките останали снимки от този район са все с ухилената ми физиономия на преден план! Едвам намерих една снимка на салепи /това е едно много красиво грудково цвете/, кантариончета, ягоди и прочее растителност в близък план. Но тук вече самоснимките ми представляват не само възхищение, но и консумация - Smile! И въобще градацията е такава: 1. възхищение; 2. консумация; 3. разочарование. Бях минал на втора фаза - Smile. Очаквах и третата - разочарованието, която в моя случай се надявах да представлява сдъвкан в бързината миризлив бръмбар, кацнал на ягода или оставил „следи” на нея. Но ми се размина. Всъщност при дивите ягоди резултатите винаги съответстват на очакванията. Обожавам диви, пресни ягоди! Изяждам всичко в района, колкото мога и дотолкова, че да не разгневя много Борис със своето забавяне. А той, вярно, бе отпрашил далеч, далеч някъде напред!
Настигнах го, т. е. той бе спрял и ме изчакваше на прохода Петрохан.



Не ме пита къде съм се забавил, защото вероятно се досещаше. Но все пак аз го осведомих. Ако можех щях да му набера един джоб ягоди, но не можех /щяха да се смачкат Smile/.

Б.: Това не беше съвсем така. Вярно е, че бях заминал напред; това беше един от редките моменти, когато аз съм отпред, а не догонвам Smile Обаче след едно Y-образно кръстовище, където се хваща лявото отклонение, малко преди да се излезе на асфалта, вече ми направи впечатление, че Митака не само го няма от твърде дълго време, но и изобщо не го виждам някъде назад. Спрях да го изчакам за няколко минути, но той не идваше и се притесних да не се е пребил някъде. Викнах, никакъв отговор. Взех да свиря със свирката /може да ми е голяма раницата, ама си имам вградена свирка Smile/ и да викам по-силно и чак тогава той се обади отнякъде. Не го разбрах какво каза (аз нали си недочувам), но ми стана ясно каква е играта – пак някъде нещо яде Smile А-а, така ли, яж си тогава, аз си продължавам и ще те чакам на прохода! Smile

М.: В прохода обсъждахме дали да не изядем по някоя супа, ще се бавим ли, ще бързаме ли… Но заведението не работеше /поне така изглеждаше от далеч/ и решихме, че е по-добре да хапнем от собствените си запаси, за да намаляваме теглото на раниците. Продължихме по черния път към х. Петрохан и спряхме на голямата, изключително буйна /като дебит/ каменна чешма, със зверски разбита дупка в красивото си бяло, мраморно корито. Спряхме за почивка и хапване. Борис измъкна някакви храни и чушки, лично производство. Аз обаче не бързах да ям сухари и мед, а веднага се впуснах в преброждане на близката полянка, на която знаех, че има ягоди и тук-таме боровинки. Едно букетче с няколко от по-големите и сочни ягодки занесох на Борис, защото знам, че той не забелязва много такива дребни нещица /като размери/. Пък и да знае и да не ми се сърди много, когато ненадейно и почти необяснимо за него спирам, захвърлям колелото и клякам да пощя нещо в тревата с вид на човек с абстинентна криза Smile Smile Smile!





Миналата година край тази чешма нощувахме, като тогава палатката бяхме разпънали под смърчовете. Сега „заредихме батериите” и продължихме.
Следва непродължително, но стръмно изкачване, като до х.Петрохан пътят е чист, макадамен и приятен за каране. Все пак той се използва за обикновени автомобили, с които се стига до хижата и до разни мандри и други постройки в района. След хижата обаче се хваща маркираната пътека нагоре към билото.

Б.: Хм, не сме хващали пътеката, твърде стръмна и уморителна е за бутане на колело. От хижата продължихме по черния път за билото, по-плавно се изкачва, макар да се минава някой метър повече и без маркировка.

М.: Първият път, минавайки от тук, пропуснах тази отбивка и продължих по приятния път, който ме изведе до с. Бов. Това тогава беше навигационна грешка, която установих по някое време, но ме домързя да се връщам и да поправям. Пък и пътят по който продължих бе много приятен. Готино беше тогава преживяването – подсякох билото от юг и минах през с. Зимевица, с. Заселе и слязох до с. Бов в Искърския пролом. Но за маркираната пътека ми е думата – тя започва зад хижата, срещу кучешката колибка, между смърчовете и продължава нагоре, нагоре, в североизточна посока /според мен, не че съм си гледал компаса/.

Б.: Smile

М.: А, и компас трябва да се носи на такова приключение. Според мен е задължително! Аз си носех един миниатюрен такъв в чантичката на кръста, за да ми е винаги под ръка. Не че си спомням да съм го използвал, но трябва да се носи Smile . Този нюню-компас беше залепен за една китайска свирка с маскировъчен цвят, самата тя допълнително „маскирана” като маркова някаква. Свирката вземах понякога в планината. Спомням си, че веднъж с нея свирих в района на Темната гора, източно от вр. Чумерна, търсейки Борис. Тогава обаче никой не ме чу. Свирих, свирих и се отказах, решавайки, че от свирката няма никаква полза. Затова я изоставих, откъртвайки от нея и запазвайки единствено компасчето. То не тежи и не заема много място, а го бях проверил и знаех, че /колкото и да е чудно Smile / показва правилно посоките на света.
Пътят нагоре към билото, след хижата, в началото е тегав, преминава се първо през гора, а после и през поляни и покрай единични дървета. От този път имам само приятни спомени. Някъде може се кара, някъде се бута… Ако времето е подходящо гледката е страхотна! Излязохме пак на високото било на Стара планина.



Всъщност горната снимка не е много илюстративна. Преди това има живописно извиващи се пътечки и пътчета между борове и хвойни, сенчести местенца и открити гледки към планини, до където взорът достига. А това на снимката е вече най-горе на билото. И там е готино, но е по-еднообразно в близък план Smile.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Сеп 07, 2014 1:17 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: И както си карахме лежерно в лятната привечер с Борис, спускайки се внимателно по един не особено голям наклон, някъде около Тодорините кукли, изведнъж, не знам какво стана, но моя спътник направи две-три резки движения с предната гума и напълно ненадейно и изненадващо за мен се заби в един неголям, но издаден над земята камък. Скоростта не беше висока. Въпреки това Борис изхвърча и с раницата на гръб направи изящно предно завъртане през глава. И падна в хвойните. Завъртането беше красиво, а падането – късметлийско. Аз се стреснах, спрях и скочих да помагам. Той обаче бързо стана, поотупа се, събра нападалия си багаж и се усмихна. Олекна ми, всичко изглеждаше наред, значи мога да направя снимка за спомен.



Заговорихме се, за да го чуя как е и да поспадне напрежението. Ей така стават белите! Преминавали сме всякакви ужасни терени – през мокри и кални камънаци /с и без треви/, на зиг-заг между дървета сме карали в дъжд по стръмен наклон, по сипеи сме минавали, в тъмнина … пък той сега да падне! Късмет! Всъщност според мен Борис наистина имаше късмет, защото превъртането стана в завой и падна не на пътя, осеян с камъни, а в хвойните. По този път бяха минавали мотоциклети и АТВ-та, които бяха изровили терена и някои от камъните бяха дори с неестествено вирнати нагоре остри ръбове. Докато говорихме, Борис изрази опасение за предната капла. Оказа се прав, защото предната гума се беше спукала от удара. А може и преди това да е била по-мека и всъщност тя да е провокирала падането?

Б.: Изобщо не съм съгласен с оценката, че е бил „един не особено голям наклон“ Smile За Митака може да е бил такъв, но той е Супермен под прикритие Smile, а аз съм обикновен смъртен, който не може особено добре да кара колело, особено надолу по стръмни баири с много камънаци Smile Специално това баирче винаги ми е било проблемно, защото е доста стръмно и скоростта е висока, натискането на спирачките е проблемно заради камъните и изобщо си е опасно място! Пък и тежката раница на гърба ми на подобни наклони нарушава баланса ми и неведнъж съм попадал в „ситуация“ на точно такива места. Конкретно в случая, предната гума се заби челно в един доста издаден камък и аз направих най-класическото си превъртане през кормилото за цялата си кариера Smile Паднах обаче в хвойната отстрани на пътя, на меко, и ми нямаше абсолютно нищо Smile Само дето трябваше да правя гума само няколко часа след тръгването от Ком… Smile Класическа дупка от типа „змийско ухапване“…

М.: Беше започнало да се свечерява, сенките се удължаваха и беше излязъл вечерният хлад. Моят спътник се зае сам с ремонта, нямаше с какво да му помогна.



Оставих колелото и раницата и нагазих в съседните хвойни. На следваща снимка се вижда пламъчето-патос в очите /макар и в театрална поза/, породени от предвкусваната почивка с боровинки, насред ужасно красивата местност…



Бях уморен и потен. За това се отдалечих на 5-6 метра, седнах и методично заобирах боровинчестата популация до която достигах в това положение Smile. След изчерпване на залежите първо предприемах лек маньовър на седалищната част Smile, после се правех на римлянин /нали римляните обичали да хапват в полулегнало положение/ и едва след това сменях мястото. И така – пълнене на шепички, ам-хам, а Борката лепи гума Smile! „Лепи Борка, лепи, не бързай!”, си мислех. „Аз мога да си ям тук докато се стъмни Smile!”

Б.: Айде де, повече от 10 минути не съм се бавил със смяната! Smile

М.: Но не всичко е плюскане! По някое време полегнах, съзерцавайки залеза, който бе много красив! Понеже на Борис не му беше до залези, компенсирах трупането на впечатления и заради него Smile.



След около половин час продължихме. Стигнахме до Червената локва.



Не се бавихме много, защото бързахме да стигнем до х. Пробойница преди да падне мрак.
Малко след това обаче, някъде по надолнището, Борката пак спука гума. Такъв му бил късмета този ден – да пука гуми!



Б.: След Червената локва не продължихме по маркировката, а хванахме един черен път, заобикалящ локвата отляво. По него бях минал заедно с един приятел през 2009-та, в разузнавателен 1-дневен поход. И понеже сега нямахме стремеж да се придържаме стриктно към маркировката, пък и хич не ми се минаваше през онова стръмното след Червената локва, решихме да заобиколим малко. Повторното спукване на същата гума, която само преди минути бях сменил, се случи на откритото, преди да навлезем сред дърветата в долината на Пробойница. Както си карах, усетих как предницата взе странно да се поднася по неравностите, което ми е познато като усещане и знам какво следва…Smile Иначе снимката по-горе вече е от пътя в долината на реката, където пак беше спаднала и за втори път я припомпах.

М.: Не сме спирали продължително. Борис само я напомпи и продължихме. Реши, че ще я лепи до хижата.
Стана тъмно. Карах относително бавно и много внимателно. Мислех си за падането на Борис и най-вече как елегантно се превъртя през глава. Според мен това правилно превъртане, като гимнастик, стана защото беше с тежка раница на гърба, която определя центъра на тежестта някъде към нейната среда. Макар Борис да е тежък, раницата също е тежка и затова той направи едно пълно превъртане около нея, преди да се приземи. Ами аз? Аз съм много по-лек, а раницата ми е съпоставима по тежест с неговата. Ако аз падна по този начин, дали ще направя едно превъртане или ще се въртя като перка на вентилатор Smile? Не исках да проверявам на практика теоретичните си разсъждения, затова карах много предпазливо! И особено в тъмната гора под билото!
В хижата стигнахме към 22.30 часа. Там заварихме голяма дамска група. Развеселени дами с весел хижар. Седнахме първо при тях за кратко опознаване, а след това – на съседна маса, защото хижарят много любезно предложи да ни даде за ядене каквото е останало. Вече не помня какво хапнахме, май имаше някакви кюфтета… Спомням си, че повечето жени си бяха легнали да спят, а останалите в салона весело разказваха как през деня се въртели по пътеките около хижата, не могли да се оправят и се върнали, за да търсят хижаря, за да ги оправи Smile! Хижарят беше готин, на 3-4-5 ракии, и настойчиво ни заразпитва какви сме, от къде сме /щото момите били от прокуратурата в Търново и аз нали съм от този град – познавам ли ги?/, кога и от къде сме тръгнали, на къде отиваме, кога мислим да стигнем и прочее, на които въпроси оставих Борката да отговаря. Само казах, че съм от Търново и съм хигиенист в прокуратурата, давайки си вид, че очевидно се шегувам за последното. Понеже никоя от дамите не ме разпозна Smile, си седнах спокойно на съседната маса. Там имаше свободно място, а и не исках да съм близо до другите, защото ако храната беше лоша щях да я изнеса дискретно и да я дам на кучетата отвън. Това обаче не се наложи, защото или готвеното беше много добро или бях много гладен Smile.

Б.: На мен по някое време ми присветна какви бяха тия дами, защото няколко дни преди да тръгнем някой в планинарския форум беше питал за маршрути в тая част на планината, понеже трябвало да води група жени там. Светът е малък Smile

М.: По някое време хижарят разбра, че искаме да спим навън на палатка и започна да разказва страшни истории за мечки-стръвници, които разкъсвали кучетата край хижата, раниците, палатките и въобще каквото им попадне, пък туристите бягали панически насам-натам Smile. Подробности от тези истории не помня, даже въобще не се стремях да запомням, защото за мен, както очевидно и за Борис, беше ясно, че това са „приказки за лека нощ” и стимул да останем да спим в хижата. Хапнах набързо и излязох в тъмното за да разпъна палатката. Харесах едно равно място в посока към близкото дере. Борката и той скоро дойде и се засуети по колелото /гледа спуканата си гума/ и багажа. Гумата реши да я лепи на сутринта, по светло. Бързо оправихме багажа и се скрихме в палатката, за да не дойде някоя мечка Smile. Спомням си, че преди да заспим Борис много правилно отбеляза, че човек за 5 лв. и на 5 и повече ракии може и истории за хищни динозаври да почне да разказва Smile. Бяхме уморени и бързо заспахме.

Б.:Честно казано, не останах с най-добри спомени от първото си посещение на х.Пробойница. Цените не бяха от най-народните (при положение, че до хижата се стига спокойно с кола и не е кой знае колко отдалечена от цивилизацията), пък и хижарят прекали в желанието си да ни накара да спим в хижата, а не на поляната до нея, за което си платихме цели 5 лв. Преди да си легнем се изкъпахме, но аз нали си недочувам, не съм разбрал, че не трябва да спирам водата (щяло да гръмне нещо иначе) и я бях спрял, за което понесох повече критики от хижаря, отколкото ми се струваше за нормално в случая. Все пак нищо не стана, нали, а не съм го направил нарочно или пък да съм забравил, просто не бях разбрал!?... Хм, а дали пък не се и заяде малко преди това, че не било реално да минем КЕ за 10 дни? Smile Разбира му на него тиквата…

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Сеп 07, 2014 1:45 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Митака написа:
А на Драго нито сухарите, нито ядките, нито печения ориз му харесаха /този ориз е направен също сякаш пуканки са пресовани като стиропор на кръгчета, интересна технология, но май само на мен ми е вкусна Smile/.

Ако печения ориз са оризовките:

много ги обичам. Особено едни, дето са с чубрица... ммммм, голяма краста са, като ги почна, докато не видя дъното на пакета не спирам Laughing

Митака написа:
Когато настигнах моя спътник, му се примолих да го снимам пред някой камък с новопоявилата се в района червена маркировка. Не знам кой и защо е поставял тази червена боя, приличаше ми на временна работа, един вид „отбиване на номера”.

Oops

***********************************
Бухахаха, първо публикувам, после коментирам това дето съм го пуснала, изобщо си се ширя на воля в тая тема Smile Направо виртуално шизофренясвам вече. Laughing
Накрая мога да проявя дори наглост и да напиша, че искам скоро да се появи продължението Mr. Green

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Сеп 07, 2014 2:08 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
meco puh



Регистриран на: 18 Яну 2011
Мнения: 1838
Местожителство: обл.Разград

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
...
Накрая мога да проявя дори наглост и да напиша, че искам скоро да се появи продължението Mr. Green

Ами бъди нагла, напиши. Че тази дето ни поднася продължението да побърза...
С това темпо кога ще стигнем хижа Мазалат?

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров
Нед Сеп 07, 2014 9:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Rain



Регистриран на: 03 Юли 2013
Мнения: 628
Местожителство: Стара Загора-София

Мнение Отговорете с цитат
meco puh написа:
Mariana1000 написа:
...
Накрая мога да проявя дори наглост и да напиша, че искам скоро да се появи продължението Mr. Green

Ами бъди нагла, напиши. Че тази дето ни поднася продължението да побърза...
С това темпо кога ще стигнем хижа Мазалат?


Дааа!Smile)И аз чакам този момент!За 1 път видях хора с велосипеди в планината!!!
Хубаво пишеш!

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM
Нед Сеп 07, 2014 10:13 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Гунди



Регистриран на: 07 Юни 2012
Мнения: 298
Местожителство: Стара Загора

Мнение Отговорете с цитат
Хайде,чакам продължението!Довечера съм нощна,после два дена почива-искам да имам за четене! Very Happy

_________________
Audaces fortuna iuvat!
Опознай Родината за да я обикнеш
Нед Сеп 07, 2014 1:05 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
peca



Регистриран на: 17 Яну 2012
Мнения: 1002
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Чудесно решение от страна на Борис и Митака да поверят пътеписа си на Марияна
Минаването с колело според мен е също толкова просвещаващо колкото и пеша проблема му е, че е по-кратко Laughing

_________________
"АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс

Последната промяна е направена от peca на Съб Сеп 13, 2014 8:41 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Нед Сеп 07, 2014 1:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 2
х. Пробойница – поляната след х. Лескова


М.: През нощта не съм чул нито мечки, нито динозаври. Кучето си лаеше най-нормално и когато се събудихме към 08.30 часа колелетата си бяха на местата, както багажа и палатката.

Б.: Хм, като гледам часа на снимката и вече обърнатото си колело, по-раничко трябва да сме станали… ама по-рано от 8.00 едва ли е било, което си е срам и резил откъдето и да го погледнеш… Но ние не бързахме този път, даже не помня дали сме „навивали“ телефон за ставане. И да сме го „навили“ обаче, съм го спрял веднага и съм продължил да къртя Smile





М.: Борис залепи спуканата си гума, стегнахме багажа и продължихме по надолнището.

Б.: Това не стана толкова бързо и лесно, колкото Митака казва. За да залепя и двете спукани гуми, ми трябваше вода (за да видя откъде издиша), пък заради разни коприви не успях да достигна до реката Smile Бая време си се помотах, докато ги залепя.

М.: Пътят до тази хижа е на слизане, първом след слизане от билото е маркирана горска пътечка /Б.: както вече обясних, ние този път не минахме по нея Smile /, трябва да се внимава за маркировката, а след това е черен горски път. Хижата се пада в ляво по пътя на слизане, през едно дере и симпатично мостче. След това горският път продължава все надолу покрай дерето в посока разлома на р.Искър. Изключително приятен за велосипедист път – първо земен, след това макадамен, а накрая и асфалтов, виещ се насам-натам и все надолнище, т. е. почти никакви физически усилия не изисква. За пешеходци е малко гадно, защото и надолнище да е – пак има ходене. Но на нас, с колелетата, продължителното возене се отрази доста добре Smile!
Стигнахме ж.п. гара Лакатник и спряхме до първия селски магазин. Търсихме нещо за закуска, но нищо не ни хареса и продължихме надолу по пътя. Над реката направихме традиционните за този район снимки на моста. Шегувахме се, че всичкото това слизане по надолнището трябва да го качваме от другата част на реката, поради което трябва да се хапне, от стратегическа гледна точка – хем събиране на енергия, хем докато стигнем отново билото храната да може да се смели и по високото кръвта да отива не в стомаха, а в мускулите, че да не ни мързи Smile.



М.: След моста има едни каменни стълби, по които велосипедите трябва да се носят. Малко неприятно, защото след дългото спускане и мързелуване на мускулите, настъпва „отрезвяване”. Така де, „Ком-Емине” не е безкрайно спускане по надолнище, а чанч, време е нещата да си дойдат на мястото Smile ! Бях излязъл напред и издебнах да снимам Борис, очаквайки да запечатам някаква измъчена физиономия … Уви, от към Искъра се появи нахилен шебек! То вярно, и аз съм един …, как ми хрумна да очаквам след първата значителна денивелация за деня /изкачване на 50-тина стъпала/ да търся измъчена физиономия от „байкър-ветеран” Smile . Нищо, друг път ще го издебна! А това за „байкъра-ветеран” Борис го спомена, в някакъв форум ли било така отбелязано, такава категория ли имало, не помня... но ми стана много смешно. Нещо като „бивш луд”, „идиот-ветеран”, „бивш военен” и прочее, така ми звучи /смешно невъзможно/.

Б.: Не помня какво съм му казал, но в никакъв случай не бих се определил като „байкър“, още по-малко „ветеран“ Smile Той, Митака, ме уважава прекалено много (често и аз самият се питам защо) и затова така ме хвали, но … не е прав Smile Виж, за „нахилен шебек“ съм по-съгласен! Smile



М.: На ж.п. гара Лакатник поостанахме. От гаровата закусвалня си взехме по нещо за хапване. Имам спомени за боза и баничка…и за един преминаващ влак, на фона на който държах да се снимам. Пак странност – „Ком-Емине” и „влак” - несъвместими неща Smile как да не се снимам?



Почивахме поне 30-тина минути, но колко бяха наистина само Борис може да каже. А след това преджапахме ж.п. линиите, качихме се на велосипедите и мъка-а-а-а – започна едно въртене на педалите /ей, много двусмислено звучи това, трябва да избягвам споменаването на тези велосипедни части – т.е. педали Smile/. И така ча-а-а-ак до горе! Всъщност пътят от гарата до хижата е много хубав. Първо е асфалт, а после става трошляк, или както с Борис си казваме от време на време с иронично-реалистично-романтична интонация /предвид спомените от същата Пътека/ - „стабилизиран път”, т. е. с камъни по него. Хем стабилен е пътя, хем стабилно ти се раздрусва мозъка по надолнището Smile! Но понеже в случая беше изкачване – раздрусване в този смисъл нямаше! За това казах, че пътят е почти приятен /като се изключи наклона/. Преминаващите картини са същите като на оттатъшната страна на р. Искър при с. Губислав - пасторално-аграрно-патриархални Smile – къщички, дворчета с дръвчета и животинки, полянки с купи сено и работещи по къра хорица, накацали по жиците и клоните птички, ама селски, не горски – разни гугутки, врабчета и прочее … И куче да те залае и подгони, едно „чиба!” е достатъчно. Тук и кучетата са благи, не са като край някоя горска ферма /която всъщност приближаваше Smile/ които бягат само когато видят камъни в ръцете, голяма тояга или нещо подобно Smile. Крайпътните омайни селски картини обаче се сменяха по-бавно, тъй като едвам кретахме по нагорнището с изплезени езици /поне аз/. По пътя говорих по телефона и разбрах за един служебен проблем, който страшно ме ядоса. Нямаше какво да направя, освен да се гневя и ядосвам. Тези чувства, макар и крайно негативни, ми дадоха допълнителен стимул да изкатеря нагорнището.



Б.: Митака се е пообъркал, но предвид на състоянието, в което беше изпаднал заради споменатия „проблем“, му е простено Smile Показаната снимка е от асфалтовия път между Пробойница и гара Лакатник, а не от изкачването след гарата към с.Лакатник Smile Той от това изкачване не вярвам да помни нещо (въпреки поетичните описания, които е направил, все пак минава за четвърти път оттам и знае как е), толкова се беше ядосал Smile

М.: Пътят води до х. Тръстеная, преминавайки през с. Лакатник /това в ниското, край реката, е селската ж.п. гара/.

Б.: Абе, май не е само гара на селото, а си е отделно селище. Така си мисля…

М.: В селото обаче, като и след него, по високото, трябва да се внимава. Има различни разклонения. След селото има и пряка пътека, която води право нагоре към хижата. По някое време, след последната къща с голям обор и много сено се отбих от пътя и хванах тази маркирана пътека право нагоре. И без това се бях уморил да карам. И реших малко да потикам. Забелязах, че пътеката се отдели от пътя /или по-скоро го пресече/ под трасето на електропровод. Помислих си, че и дори да се загуби маркировката, ще следвам жиците. По жицата, по жицата … и хайде в хижата! Подвикнах на Борката, че минавам напряко. Той каза: „добре” и си продължи по пътя, въртейки педалите на бързи обороти /като хамстер в колело Smile /. Не ги обичам тези работи – да въртя по баира като луд, за да измина малко разстояние. По-добре да вървя пеша! Борис ми е правил много пъти забележка: „-Абе човек, използвай си възможностите на колелото, превключи на по-ниска предавка!” Пък аз се инатя и не превключвам Smile .
Тръгнах по пряката пътека и с мисъл да установим кой ще стигне пръв до хижата. И двамата продължихме с нормалното си темпо. Пътят е по-дълъг и по-лесен, но пътеката пък е по-живописна.
Жега, пек, а аз бутах нагоре. По някое време спрях до една нива за почивка. Седнах на тревата, свалих блажено раницата и с бавно удоволствие изпих последните остатъци от бутилката с разгазиран Швепс-лимон. Изядох една размекната вафла /отново с блаженство/ и полегнах на сянка. Кеф! Почивката бе кратка – 5 до 10 минути. Жалко, че нямам снимка от мястото. Батерията на фотоапарата беше започнала застрашително да „пада” и пестях.

Б.: Аз пък си карах и тиках по каменистия път. Беше жега, раницата ми тежеше, нямах мотивация…И там някъде, насред нищото, ме настигна бусът от Тръстеная. Момчето, което го караше, любезно ми предложи да се кача и да ме закара. Но колкото и да не ми беше кеф по камъните и в жегата, категорично му отказах Smile Може да подсичам Мали Ком, Мургаш, Чумерна и много други върхове, може да не съм стъпвал на Разбойна никога, може да карам по асфалта след Ришкия проход вместо по маркираните пътеки, но да използвам чужда тяга за придвижване – никога! Безчестието ми си има своите граници Smile И си продължих да тикам под палещото слънце Smile

М.: Някъде към 13 часа пристигнах до х. Тръстеная. Вече не помня аз ли бях пръв или Борката. Съблякох мокрите дрехи, събух обувките и чорапите и всичко оставих да се суши на слънце. Велосипедът подпрях на сянка и останалото – т.е. мен си Smile, паркирах в хоризонтално положение, на шарена сянка. По някое време станах и се разходих бос по тревата край хижата. Тогава Борис ме снима. Чудно, дали тези „любовни дръжки” ще се стопят до морето? Smile





Починахме за около половин-един час. Но не е било цял час, защото на следващата снимка виждам, че не след дълго сме поели по пътя през малиновите насаждения в посока към езерцето, южно или югоизточно от хижата.





Тук с Борис ни се заформи някакъв спор – през 2011 г. от коя страна на езерцето бяхме излезли, защото тогава търсихме маркировката и се лутахме насам-натам като мухи без глави. Тогава Любчо, който беше с нас, пуска GPS-са, спира го, мърмори нещо, Стампата даваше съвети, аз давах зор да вървим на някъде, където и да било, но само да не стоим в онази гадна и лепкава мъгла…Вече не помня обаче какъв ни беше сега спора с Борис. Затова приемам, че той е бил прав! Smile

Б.: Естествено, че съм прав! В случая… Smile Само че тоя спор на това място го водихме през 2012-та Smile Е, няма нищо, и аз вече ги бъркам кое кога беше Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Сеп 07, 2014 9:27 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2413
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Пътят след езерцето продължава на юг, първо се слиза леко надолу, минава се покрай едни боклуци /изхвърлени вероятно от близката ферма/ и изкачва нагоре, минавайки западно от фермата, в посока на юг, завивайки рязко до един каптаж с маркировъчен кол на изток, изкачване на първото възвишение и после пак на юг, с постепенно завиване на изток през много красиви поляни, оградени с големи камъни.

Б.: На мен лично ми се зави свят от толкова посоки, добре, че си знам пътя!Smile Удивлявам се на чувството за ориентация на моя спътник, аз това не го мога, толкова ми е лесно да объркам посоките!...


М.: Покрай поляните – бивши ниви, пътят е ограден от тези величествени /според мен/ камънаци. Не са много големи камъните, не са чак като Стоунхендж, но те винаги у мен са будели уважение и възхита. Или май по-скоро уважение към хората, отдавна починали и вероятно забравени, които са си дали зор да ги поставят на това място. Според мен това са били ниви, засявани с ръж и лимец, над които хората са сипели мъка и пот дълги години, докато под околните дървета /които все още може би пазят спомена за това/ са се притаявали млади булки с вързопи с бебета на ръце, чакайки тейкото или любимия да засее или ожъне нивичката с бедна почва. Минавайки оттук, винаги си представям подобни патриархални картини Smile. Жалко, че нямам снимка от мястото! След този крайселски Стоунхендж пътят се превръща в пътека, която завива на изток и навлиза в гората под вр. Издремец, подсичайки го от север-североизток. Тук, в началото на гората и по мъничките открити пространства имаше символично количество /почти незначително на брой/ ягоди. Слаба работа! Времето обаче беше чудесно, пътеката чиста и лека … какво му трябва на човек?
Как какво – почивка! Щом излязохме от гората и стигнахме до маркировъчния кол от източната страна на стръмнината към вр. Издремец, решихме да починем. Умерено тучна горска полянка /беше сушаво/, с дъхави цветя и треви! Намерих и съсухрени гъби, които все пак можеха да се ядат, но само при наличие на голямо желание. Докато мързелувахме помолих Борис да ме снима в библейски пози /не знам защо така ми хрумна тогава/ - веднъж като древен елин, загледан в далечината, с китка еньовче зад ухото наместо лаврово клонче /ей, сега се сещам, че може и да е било плах опит за подражание на олимпиец с маслиново клонче/ и веднъж като хитър евреин с еврейска шапчица и жезъл /за които използвах гъби/. Май нещо не са се получили, особено последната, но нищо, важно е усилието…и това, че си починахме!





След този маркировъчен кол пътеката слиза от билото на юг, право надолу, по доста стръмен наклон. Постепенно завива на изток и се откриват едни гледки в северна посока … широта, свобода… как да не завиди човек на птиците! Дишане с пълни гърди /и не само заради умората/!
Пътеката е класическа за маршрута – вие се насам-натам, нагоре-надолу, полянки-бодли и т. н. На едно място спрях и изчаках Борис да се появи, за да го снимам насред нацъфтялите горски цветя /чието име не знам/.



Снимах и посоката ни през гората, там, на където отивахме. В най-лявата част на хребета се вижда полянката, която беше най-близката ни видима цел.



В началото на точно тази гора е едно от любимите ми места – изворчето в корените на едно усукано, старо буково дърво.





Сега обаче водата я нямаше. Тя извираше едвам-едвам на около 10-тина метра под пътеката. Спрях и специално, докато Борката си оправяше нещо по колелото, слязох да пия вода от чучурчето, представляващо една клечка, забита между няколко неголеми камъка в пръстта, по която едвам, едвам се процеждаха няколко капки. Е, не е много, но традицията повелява да пия поне глътка!
После продължихме по пътеката. Имаше тук-таме и някои препятствия.





Все през гората, през гората…с изкачване на безименни височинки и по-големи връхчета, през полянки и т. н. Пътеката е маркирана и е класика в жанра – постлана е с отъпкана суха трева, по изключение някъде стърчи корен или клон, а от едната страна е с повече или с по-малка стръмнина /и със съответното притеснение за падане/, с живописно заобикаляне на дървета и неравности и прочее екстри. Супер! Леко, волно, някъде с повече зор, другаде – с по-малко!
Така стигнахме до отбивката за манастира „Седемте престола”. Имаше предостатъчно табели, а и беше логично нашата Пътека да продължи по билото, а отбивката да слезе на север в ниското. Тук спряхме да похапнем. Борката извади масло, хляб, домашни чушки /може би само една, последната/ и разни други неща. Маслото се беше размекнало и протекло и трябваше да го изядем. С меда който носех стана идеално угощение. Сигурен съм, че манастирът „Седемте престола” ще ми хареса. Изпитвах някакво тайно, почти неосъзнато, желание да объркаме пътя и да слезем до това място. Нещо мистично има в името /любимото ми число, сложено на пиедестал, стол или нещо такова Smile/. Дано някой ден отида да разгледам мястото! Сега обаче намеренията ни бяха други и въобще не сме си и помисляли да объркваме Пътеката! Насядали на камъните, хапвайки блажено, бърборихме за разни неща и най-вече за психиката на женените мъже. Да си призная – търсех мнението на Борис по своите си проблеми. Мъдър и предвидлив човек е моят спътник, убеждавал съм се нееднократно! Може би не случайно Дядо Вазовата баба Илийца е от с.Челопек Smile… Ей, вярно, трябва да го попитам, може Борис да й е някакъв пра-правнук, който понеже си няма „кол, с който да се бори”, е решил да се бори с разни велосипеди по чукарите Smile Smile Smile.

Б.: Да бе, правнук, грънци… Smile Борис е чедо на сухите равнинни нивя около Видин и с баба Илийца има толкова общо, колкото магарето с Космоса Smile Ама нали Борис си намери врачанска булка, пък не ще да живее при тъщата във Враца, затуй избяга горе, на високото, пък то по случайност се оказа селото на баба Илийца… Smile А пък колко съм мъдър и предвидлив, може да питате жена ми - тя обикновено е на друго мнение Smile






М.: Хапнахме, побъбрихме, аз потърсих кисели джанки /чието дърво е на 5 крачки нагоре по пътеката – но плодове нямаше, друга година съм брал такива от това място/, отдъхнахме и продължихме…

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Сеп 08, 2014 6:33 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
иван_м



Регистриран на: 02 Авг 2012
Мнения: 57
Местожителство: Велико Търново

Мнение Отговорете с цитат



Последната промяна е направена от иван_м на Вто Сеп 09, 2014 10:08 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Сеп 08, 2014 11:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 1 от 8

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov